Вместо да се възмути, Карен се разчувства още повече.
— Значи Дасил е била осиновена от клана, по вина на безотговорната си майка, обвинена в неспособност да я възпита?
— И стана по-лоша и от нея.
— Не преувеличавай.
— Да не преувеличавам ли? Нима смяташ за нормално едно тринайсетгодишно момиче, още с жълто около устата и без да е посветено, да се скита по пътищата и да дебне някое момче, за да го омае с непозволени средства и билета?
Карен се съгласи с нея. Имаше логика.
— И какво предлагаш?
— Да я принудим да си признае, да противодействаме, за да неутрализираме действието върху Рок, и да я върнем в островната й родина, след като сме уведомили нейните и хубавичко сме й натрили носа за всичките й прегрешения. Посвещаването й трябва да почака.
— Струва ми се справедливо решение — одобри Карен. — Да действаме.
— Чакай — настоя Елена, — не съм свършила — и гласът й стана още по-сериозен.
— Има ли още нещо?
— Една Одиш, тук, в Урт.
— Слухове или…
— Не, сигурно е. Усещах присъствието й, а Рок потвърди страховете ми. Дасил не е била сама. С нея е имало някаква приятелка. Тайнствена, със снежнобяло лице, висока и красива, обсипана със скъпоценности.
— Виждал ли я е преди?
— Рок не знае нито коя е, нито името й, но останал запленен от нея.
Карен си прехапа устната до болка. И тя като всички възрастни Омар можеше да долови надвисващата опасност, да усети близкото присъствие на някоя Одиш. Това беше умение, което с опита и с годините се усъвършенстваше все повече.
— Излъчване на вътрешна мощ?
— И то много силно. Излез с мен. Искам лично да проверим.
Двете излязоха пред къщата. Луната се беше спуснала ниско и ги поздравяваше с примигващата си белезникава светлина.
Царяха тишина и спокойствие, но Карен усети, че я втриса. Когато слезе от колата в Урт и докато звънеше на вратата на старата къща на Елена, я бе лъхнал пронизващ вятър и краката й се бяха вкочанили. Докато вечеряше, ледените тръпки бяха плъзнали по краката й нагоре и сега бяха стегнали сърцето. Беше станало като бучка лед.
Двете едновременно вдигнаха глави и подушиха въздуха. Вятърът довя до обонянието им неясен остър мирис, онзи, който още от деца се бяха научили да разпознават като миризмата на Одиш.
— Съвсем близко е — потвърди Карен с разширени зеници. — Тук е.
— Сигурна ли си? — уплашено попита Елена.
Мислеше, че е само плод на нейното въображение. Затова беше извикала Карен, с надеждата да я разубеди и да й каже, че няма основание за безпокойство.
Двете погледнаха към една и съща точка — към южната страна на къщата на Елена и прозореца на стаята на Рок. Беше широко отворен, а луната осветяваше слабата сянка на висока жена с дълги коси.
Карен нададе вик, последван, като по уговорен знак, от звън на стъкло, което се пръска на парчета, после се чу тъпият шум от нещо, което пада, и накрая — плясък на криле. В нощта отекна грозно грачене.
Карен и Елена, без да си разменят и дума, връхлетяха обратно вкъщи и се втурнаха нагоре по стълбите, като прескачаха стъпалата през две, през три. Вратата на стаята на момчето беше заключена, но Елена изпрати към нея толкова силно заклинание, че тя се отвори и падна с трясък. На дъсчения под лежеше Рок в безсъзнание, а до него имаше парчета от счупена чаша и петно от разлята течност.
— Рок! — изпищя отчаяно Елена.
Карен се уплаши, като видя как Елена с изненадваща за килограмите й пъргавина се наведе над сина си и започна да му удря шамари, за да го свести и да го накара да отвори очи.
Като учен и лекар, тя навърза нещата и бързо си изгради хипотеза за случилото се. Чашата, течността, падането, загубата на съзнание… Наведе се над локвата с разлятата течност, внимателно топна показалец в нея, поднесе го към носа си и го помириса. Сетне изключително предпазливо го лизна с върха на езика си. Предположението й се оказа вярно.
— От свръхдозата е.
— От какво?
— От забравата. Някой му е дал да пие отвара за забрава.
— Дасил — отсече без капчица съмнение Елена.
— Или онази Одиш, чийто силует зърнахме.
Елена не можеше да го понесе. Прегърна сина си, стискайки го отчаяно в обятията си, и потърси вената, за да му премери пулса.
— Ще оживее ли? — уплашено попита тя Карен.
Карен дръпна клепача нагоре и огледа роговицата на очите му, прегледа ноктите на ръцете и отвори устата му. Даваше слаби признаци на живот.
— Организмът му е силен — рече тя, за да успокои майката. — Трябва да установим каква е била дозата и какви са били съставките.