— Изчезвай! Махай се оттук, чуваш ли ме? Ти си виновна за всичко. Да не съм те видяла повече.
Дасил изхвърча надолу по стълбите, забравила за всяка предпазливост, без да внимава никой да не я види и да не разбере, че си отива.
Анаид веднага съжали, че бе избухнала в пристъп на ярост, като си спомни каква е била самата тя на възрастта на Дасил, на нейните килограми и с нейния ръст, и се чувстваше онеправдана, изоставена или беззащитна. Но нямаше време да поправи стореното зло. Намерението й беше друго, и то съвсем различно.
Тихомълком се плъзна покрай стените на коридора към вратата на Рок. Веднъж стигнала дотам, пусна в действие магията, като не пестеше нищо от уменията и способностите си. Загаси лампата, вмъкна се в стаята в тъмното и докато Рок опипом безуспешно се мъчеше да намери настолната лампа, за да светне, Анаид наля отварата за забрава в една чаша с вода, която беше на нощното му шкафче. Кристине я беше предупредила да не слага повече от десет капки, разтворени във вода, но в тъмното й бе трудно точно да преброи и предпочете да са в повече, отколкото недостатъчно. „Така ще забрави дори Марион", помисли си тя. После прошепна тихичко на ухото му:
— Вода, имаш нужда от вода, жаден си, мъчи те страшна жажда. — И му подаде чашата в тъмното.
Рок се подчини на внушението, протегна ръка, взе чашата, поднесе я към устата и отпи. Почти веднага се хвана за главата, с жест, който показваше, че внезапно му се е завило свят. Анаид се стресна и без да осъзнава какво прави, тялото й реагира спонтанно, а ръцете й се превърнаха в криле. Учудена и изплашена, ги размаха енергично, за да избяга. Но Рок, като чу тъй близкия шум, протегна свободната си ръка и докосна лицето й. Анаид почувства топлия допир на дланта му върху устните си и застина неподвижно. Искаше той да я види, да я погледне в очите… И в този миг луната се показа иззад облака, отвръщайки на желанието й, и освети малкото помещение.
Действително само на няколко сантиметра от нея Рок втрещен я гледаше. Зениците му се свиха, а лицето му побеля. Той се вкопчи в нея пламенно.
— Анаид, Анаид, не си отивай. Остани, Анаид, помогни ми.
Гласът му бе накъсан и жален. Също като писъка на Карен, който долетя през прозореца точно в този момент. Като шума от чашата, която падна на пода и се разби на парчета. После Рок се строполи, без Анаид да може да го задържи. С крилете това беше невъзможно.
Сърцето й биеше до пръсване. Мъртъв ли беше? Не, невъзможно. Всичко бе станало така внезапно, толкова неочаквано бързо. Все пак не можеше да остане, за да направи нещо и да му помогне. Карен и Елена крещяха и се качваха по стълбите на бегом. Всеки момент щяха да влязат и като я открият тук, да я обвинят за бедите, които бе причинила.
Затвори вратата със заклинание и излетя през прозореца, потъвайки в спасителния мрак на нощното небе, обсипано със звезди.
Вече в далечината чу трясъка от падащата врата и риданията на Елена. Надяваше се вещината и уменията на Карен да помогнат на Рок и се помоли горещо той да забрави за последната им среща и да си помисли, че е било само халюцинация.
Беше летяла дълго, преди най-сетне да зърне между короните на дъбовите дървета мяркащата се фигурка на Дасил. Тичаше като младо подплашено сърне, без да я спират клоните и тръните по пътя, които разкъсваха дрехите й и деряха кожата й. Бягаше, сякаш е видяла самия дявол, и Анаид, измъчвана от чувство за вина, помисли, че може би я плашеше повече и от Сатаната.
Но малката не беше сама. Точно в момента, когато Анаид започна да се спуска към нея, забеляза как някаква жена на кон, която я следваше с голяма скорост, я застига, изпреварва я и й пресича пътя, принуждавайки я да спре.
Вцепени се от изненада. Беше Елена, която с помощта на заклинание за илюзия, бе яхнала магически бегач и я бе догонила в галоп. Елена, едра и пълна, се закова пред дребничката Дасил.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Дасил се строполи в краката й, обляна в сълзи.
— Съжалявам, много съжалявам, аз… не исках…
— Не искаше ли? Тогава защо го направи?
Анаид кръжеше над тях, без да се намесва. Веднага щом Дасил си признаеше всичко и издадеше и нейното участие, се налагаше да се появи. Пред Елена увъртанията не вървяха. Съдбата й вече беше предрешена, но отговорът на Дасил я изненада:
— Беше просто каприз.
— Каприз, значи? Откога даването на любовна отвара минава за каприз?
— Исках да накарам Рок да се влюби в мен, а не знаех как — излъга малката, за да не издаде Анаид.
— Лъжеш! Няма начин да си го измислила сама. Тук е намесен още някой… Къде е онази Одиш, която те е въвлякла в изкушението?