Слабоватичката и крехка наглед Дасил събра смелост и вдигна глава. Неочаквано се изправи на крака и дръзко погледна Елена в очите.
— Само аз съм отговорна за своите действия. Аз и никой ДРУГ.
На Анаид й се прииска да я разцелува.
— Много добре — надвеси се над нея Елена, още по-заплашителна с почти стокилограмовото си туловище. — Ще отговаряш пред Съвета на великите магьосници.
— Добре — отвърна, без да трепне, малката героиня.
— Преди това обаче ще трябва да ми дадеш съставките на отварата за забрава.
Дасил не се преструваше. Просто нищичко не знаеше.
— Каква отвара за забрава?
— Онази, която даде на Рок.
— Кога?
— Преди минути. Не се прави на ударена, Рок може да умре по твоя вина.
Дасил се защитаваше със зъби и с нокти:
— Не е вярно, лъжеш ме.
В този момент Анаид реши, че Дасил бе дала достатъчно доказателства за своята лоялност, а и смелостта й бе извън всяко подозрение, докато, тъкмо обратното, тя самата се държеше като истинска страхливка, криейки се зад гърба на безстрашното момиче.
Приземи се пред двете.
— Анаид! — възкликна Елена крайно изненадана. — Какво правиш тук? Къде е Селене?
Нямаше смисъл от още лъжи. Достатъчно се беше оплела.
— Селене е далеч, дойдох сама.
— И какво означава…
Преди да си признае и да поеме цялата отговорност, хвърли признателен поглед на малката.
— Дасил не е виновна за нищо от случилото се днес.
Елена ги изгледа строго една след друга. Опитваше се да сглоби картинката, но Анаид и Дасил някак не й се връзваха в едно цяло.
— Познавате ли се?
— Тя просто послушно изпълняваше нарежданията ми. Аз бях инициаторът.
— Ти? — Елена реагираше бавно. — Искаш да кажеш, че ти си дала омайното биле на Рок, за да се влюби в Дасил, а после… — И внезапно осъзна истината. — Дасил се е изпречила помежду ви и е заела твоето място, а ти си дала отварата за забрава на Рок. Така ли е?
Анаид отвърна чисто и просто с едно кимване:
— Така беше.
Елена започна да си скубе косите.
— Но защо, Анаид? Защо?
В своя защита Анаид съвсем честно и смирено изложи доводите си, за да се оправдае:
— Вие първи му дадохте от отварата за забрава, за да забрави за мен, нали? Или отричате?
Елена се сконфузи.
— Решението не беше прибързана недомислица. Разисквахме го на съвет. Селене повдигна въпроса. Сега пред теб стои отговорна задача. За да изпълниш мисията си, трябва да се съсредоточиш и да дадеш всичко от себе си.
Анаид възрази и пак изтъкна своя довод:
— Не мога да го направя, ако Рок ме забрави.
Елена се отчая. Не беше нито времето, нито мястото да спори с влюбено момиче. Състоянието на сина й беше изключително сериозно.
— Кажи ми точно какво заклинание направи и какви бяха съставките и количественото им съотношение в отварата за забрава.
Анаид се затрудни. Кристине го беше приготвила и не можеше да каже със сигурност.
— Не си спомням.
— Съставките и съотношението са определящи! — Елена започна да губи търпение.
— Определящи за какво?
— За да се противодейства и да се неутрализира ефектът. Да не си прекалила с дозата?
— Май да.
Елена не я укори.
— Да, случва се. Тогава отварата предизвиква парализа. Хайде, опитай се да си спомниш.
Анаид беше поставена в доста конфузна ситуация. Нямаше как да признае, че Кристине е взела активно участие.
— Не мога.
— Свръхдозата може да блокира мозъчната дейност! Задължително трябва да приготвим противоотрова. Мисли бързо, Анаид, и ми кажи рецептата. Карен чака да й я дадем.
Анаид се уплаши.
— Но аз наистина не я знам.
— Как така? Не я ли приготви ти?
Анаид отрече да я е правила тя, но не назова имена. Бяха я спипали, че крие истината, и се чувстваше виновна. Трябваше да стори нещо, да помогне, да се намеси.
— Скиптърът! — възкликна внезапно, намерила спасение. — Скиптърът ще направи магия и ще спаси Рок. — И произнесе тайнствените слова: — Сорамар нойкалупирт не литасм.
Елена се отдръпна от нея ужасена.
— Не мога да те позная, Анаид.
Скиптърът се появи в ръката на Анаид и пасна идеално в дланта й, от която струеше лъчисто сияние.
— Виждаш ли го? — обнадеждена рече тя. — Мога да спася Рок. Мога да направя заклинание за връщане към живота и да го изтръгна от ноктите на смъртта.
Елена пристъпи към нея, неумолима и решителна.
— Не си го и помисляй дори! Чуваш ли ме? Да не си посмяла! Предпочитам синът ми да умре, отколкото избраницата да ни предаде.