— Това не е предателство — защитаваше се Анаид.
Елена обаче вече беше навързала нещата и открито я обвини:
— Преминала си на страната на Селене и си се съюзила с жените Одиш.
Анаид замъча, търсеше нещо в свое оправдание, а в този кратък миг на тишина съмненията на Елена се затвърдиха.
— Те бяха, нали? Одишките са приготвили отварата за сина ми! — извика тя.
— Но… — взе да заеква Анаид, здравата уплашена от неоспоримостта на сериозното обвинение.
Нещата никога не са само черни или бели. Тя самата не е изцяло добра, нито изцяло лоша, не е чиста Одиш, нито Омар. Всичко бе нюансирано, макар че точно сега Елена го виждаше в черни краски.
— Това си е чисто предателство.
Анаид беше сломена.
— Не говори така, Елена. Моля те, недей.
На Дасил й стана мъчно за Анаид.
— Не си права, Елена. Анаид обеща да дойде с мен, за да изпълни мисията си на избраница. Желаеше единствено да си върне любовта на Рок.
Елена не можеше да се съгласи с Дасил, не и когато животът на сина й беше в опасност, а мисията на избраницата бе застрашена от провал.
— Стига, Дасил! Това ще го обясниш пред Съвета на магьосниците, пред който ще бъдеш порицана. Сега разговарям с Анаид. — И се обърна властно към нея: — Дай ми скиптъра.
Анаид го скри зад гърба си. Направи го инстинктивно.
— Защо? Какво възнамеряваш да правиш с него?
— За момента — да те освободя от опасността. Скиптърът те владее. Подчинява те. Не го ли осъзнаваш?
Анаид се помъчи да вникне в смисъла на думите й. Беше права. Наистина не беше възможно да се е променила толкова просто така, от само себе си. Беше станало под въздействието на скиптъра. Спомни си как леля й Криселда я учеше да долавя разликите между „гледам" и „виждам". Съсредоточи се максимално, за да се види каква е била, преди да притежава скиптъра, и след това. И наистина се ВИДЯ обладана от желанието за притежание. Беше само миг на просветление, след което бързо реагира, определяйки решително вътрешното си убеждение.
Почувства се като истинска вълчица, Омар, потомка на клана Цинулис, и съзря пред себе си матриаршата на клана на вълчицата, която изискваше от нея подчинение. И се примири.
— Ето, вземи го — подаде на Елена скиптъра.
Елена го пое със страхопочитание и го загърна в полата си, за да не го пипа с голи ръце. В този момент Анаид вече съжаляваше, че й го бе дала, и протегна ръка, но Елена го дръпна и го скри в гънките на полата си.
— Върни ми го — помоли я Анаид. — Ще го пазя… докато дойде Селене и вземе решение.
— Не, няма — твърдо отказа Елена.
— Дай ми го, моля те, дай ми го.
Елена, непреклонна, дори не я удостои с отговор.
— Коя Одиш забърка билето?
На Анаид това й дойде като спасение свише.
— Ако ти кажа, ще ми върнеш ли скиптъра?
Елена нищо не отвърна и Анаид изтълкува мълчанието й като знак за съгласие.
— Бялата дама.
Елена стана бледа като платно.
— Тя тук ли е?
Анаид се досети, че Селене й е признала за родството им с нея.
— Помага ми. Тя победи Баалат.
Елена изобщо не й повярва.
— Излъгала те е, глупаче, и е отровила Рок. Трябва да разбереш рецептата на отварата за забрава и после веднага да се махнеш от нея.
Анаид се съгласи, без да му мисли. Беше готова на всичко, за да си върне властта.
— Добре, съгласна съм, само ми дай скиптъра.
Елена реагира рязко:
— И дума да не става
Анаид се натъжи. Ръката й пареше, не й достигаше въздух. Извика силно:
— Сорамар нойкалупирт не литасм.
Но Елена, която всичко знаеше и от всичко разбираше, неутрализира силата на заклинанието й:
— Акухар ерномбра ринк.
Като си даде сметка, че скиптърът не й се подчинява, Анаид се разгневи на Елена. Как се осмеляваше да отнема на избраницата онова, което бе само нейно? Почувства, че е в правото да си отмъсти. Елена го заслужаваше.
— Искаш ли да знаеш защо Селене е дала отварата за забрава на Рок, когато е бил само на една годинка? — изрече неочаквано и за самата себе си с чужд, неузнаваем глас.
Елена за миг се замисли, отклонила вниманието си. За какво ли говори?
— Какво искаш да ми кажеш, Анаид?
— Имала си дъщеря, която е умряла от ръката на финикийката Одиш. Рок е видял всичко.
Елена замръзна. Нещо инуитивно й нашепваше на ухото, че Анаид говори истината, въпреки че друга част от нея отказваше да го приеме. Имаше осем деца, всичките момчета, и при всяка поредна бременност се бе надявала на момиче, което да наследи от нея кръвта Омар и да бъде нейната гордост. А сега Анаид твърдеше, че имала дъщеря, станала жертва на Баалат.