— Лъжеш. Лъжеш, за да изгубя контрол над себе си и да ти върна скиптъра — отвърна жестоко наранена Елена.
Анаид почувства, че е на крачка да си върне скиптъра. Засегна отдавна забравената тема и беше улучила право в целта: определено много бе разстроила Елена. Продължи да дълбае в раната. Скоро скиптърът щеше да е неин.
— Така ли мислиш? Защо не попиташ оракула на езерото. Казвала се е Диана. Затова аз съм била наречена Диана, понеже Селене се е чувствала виновна за смъртта й.
— Замълчи! — кресна Елена и си запуши ушите.
Анаид обаче забеляза, че ръката видимо трепери, на опасно близко разстояние до скиптъра. Елена беше на ръба да изгуби разсъдъка си. Досега никога не си го бе признавала. Пред никого не бе споделяла за мъката си, но някъде дълбоко в съзнанието си, в далечните спомени, които се мъчеше да забрави, знаеше, че е имала дъщеря и не е могла да я защити.
Болезнената мисъл да си представи своето бебче — малкото си момиченце, в ноктите на една Одиш надделя над разума и я пречупи. Безсилна да се овладее, Елена се поддаде на импулса си, протегна ръка, хвана скиптъра и го размаха над главата си, произнасяйки някакви неразбираеми слова.
И изчезна.
Дасил, напълно изумена, направи крачка напред и опипа празното пространство.
— Изчезна!
Анаид беше не по-малко объркана. Страхът сковаваше тялото й, а вътрешностите й се бяха свили на топка.
— Открадна ми скиптъра. Видя ли? — възкликна тя уплашена.
Липсата на скиптъра предизвикваше в нея странното чувство за мигновена безпомощност, на разголеност и страх.
— Беше много жестока с нея — упрекна я Дасил.
— Всичко, което й казах, е истина. За нищо не съм излъгала! — оправда се Анаид и се хвана за гърлото. Усещаше, че се задушава.
— Една майка Омар, преживяла подобно нещо, никога не трябва да научава истината — възрази Дасил с поучителен тон, нещо, което Анаид ненавиждаше.
Затова реши, че е по-добре да я излъже, заслужаваше си го.
— Виж какво, Дасил, скиптърът ми трябва. Животът на Рок зависи от това.
— Сигурна ли си? — попита предпазливо тя след кратко мълчание.
Анаид се обнадежди:
— Разбира се! Ако скиптърът е у мен, ще спася Рок. Хайде, помогни ми.
Дасил изпитваше ужасна вина, задето бе взела участие във всичко това, и промълви с умоляващ глас:
— Да, направи го. Моля те, спаси го.
Анаид вдигна отчаяно ръце.
— Да, но работата е там, че не знам къде се дяна Елена.
— Как така не знаеш? Нали ти самата го каза.
— Какво съм казала?
— Да попита оракула от езерото.
На Анаид й идеше да се удари по тъпата кратуна. Ами да, разбира се. Заслепението на Елена бе свършило повече работа, отколкото волята й.
Ръцете й отново се превърнаха в криле и се покриха с пера, тя ги разпери и политна.
— Внимавай. Елена притежава голяма сила — извика след нея Дасил.
Това бе вече известно на Анаид. Да, ще внимава, но скиптърът си е неин и само неин.
Прелетя над долината и стигна до прохода. Продължи в посока към върховете на планинската верига, там, където ледникът се врязва в полите на високата планина и я подкопава, оставяйки след себе си разхвърлени морени, сред които и студения воден басейн.
Вълшебното езеро, заобиколено от планини, под чиито води бе останала в плен добрата Криселда, се поклащаше на лунната светлина като сребриста покривка на спалня. От едната страна на брега му, коленичила до водата, беше Елена. Сиянието на скиптъра, блестящ в ръката й, разпали яростта на Анаид, която пикира с бръснещ полет към нея. Движеше я единствено натрапчивата мисъл да си върне скиптъра, а той беше в ръцете на Елена.
Гневът я заслепяваше.
Връхлетя отгоре й и я нападна сърдито, без дори да си даде сметка, че устните й се бяха превърнали в клюн и че вместо крака имаше огромни нокти, с които безуспешно се мъчеше да хване скиптъра. По време на отчаяния си полет до езерото омразата бе преобразила тялото й. Анаид не осъзна в кой точно момент разкъсаните й дрехи бяха паднали във въздуха, нито как и кога тялото й се бе покрило с пера, а краката й постепенно изтъняха и накрая съвсем изчезнаха.
Елена, изненадана от атаката, падна във водата, здраво стиснала скиптъра. Не направи магия, за да се защити, само осъдително рече:
— Вече не си достойна да го притежаваш.
Анаид искаше да отвърне нещо, но вместо думи от устата й излезе само грачене. Издигна се право нагоре и пак опита да сграбчи скиптъра в ноктите си, но Елена се отбраняваше смело, съпротивлявайки се с голи ръце.