— Вместо да ти го върна, предпочитам да потъна в дълбините на езерото и да го предам на графинята.
Като не разсъждаваше трезво, Анаид изграчи с грозна ненавист, неволно заклинайки я точно това да се случи. И пред изумения й поглед Елена изчезна, погълната от водата, а сребристата повърхност се затвори над главата й.
Настана тишина. Плътна, продължителна, безкрайна тишина.
Анаид напразно я чакаше да се появи. Минута, две. После се хвърли с главата надолу в езерото и като видя отражението си, й се прииска да заплаче. Беше Стригла, една птица Одиш, едно ужасно чудовище.
Потопи се и отчаяно затърси под тъмните води. Напразно.
Излезе от езерото, пляскайки с криле, за да изтръска и изсуши перата си, и легна на пясъка, разяждана от чувството за вина. Какво беше сторила? Беше ли причинила смъртта на Елена? Беше ли унищожила Рок? Какво й става? И защо?
Докато хълцаше и се тресеше в ридания, постепенно си възвърна човешкия вид и накрая, гола, вкочанена от студ, се унесе в тежък сън, изпълнен с кошмарни видения.
Първите бледи лъчи на слънцето плахо я докоснаха и я събудиха. Беше изтощена от умора, а лицето й бе възбледо, с посинели устни. Разтърка се да сгрее измръзналото си тяло и усети, че е гладна и жадна, а очите й бяха подпухнали и зачервени от плач. Приближи се до езерото, за да пие от шепите си, и протегна ръце към бистрата вода.
И като се наведе, я видя.
Елена беше там.
Извика и стисна очи.
После отново ги отвори. Още беше там. Елена беше на дъното на езерото, със скиптъра в скута си, вчесвайки косите си, с безумен поглед. Беше до брега и люлееше в полата си скиптъра, сякаш приспиваше малката си дъщеричка Диана, мъртвото си чедо.
Не беше сама. До нея имаше още една жена, която също разресваше дългите си посивели коси.
Анаид я позна и произнесе името й:
— Лельо Криселда!
Криселда вдигна глава, погледна я право в очите и се усмихна.
Глава дванайсета
Огледално чистите стени на бялата пещера отразяваха силуета на Анаид, сгушена в скута на Ледената кралица. Образът се размножаваше многократно, като безкрайно ехо.
И двете бяха стройни, бледи и изящни. Много си приличаха.
Кристине, със студената си доброта, нежно й говореше и успокояваше угризенията й.
— Хайде, стига, милинка, всичко свърши, не плачи, скъпата ми.
Анаид се беше върнала, твърдо решена да скъса отношенията си с нея и да не вярва на думите й, но Кристине, както обикновено благоразумна, не отрече вината си и с това я обърка.
— Много съжалявам, милинка, направих го заради теб, но нали те предупредих да не слагаш повече от десет капки. Приготвих отварата за забрава за Рок така, че да е достатъчно силна, за да противодейства на предишната. Щеше да си спомни за теб, без да е необходимо да му се дава никакво омайно биле.
— Защо не ми каза?
— Не желаех да те разочаровам. Беше рисковано.
На Анаид много й се искаше да й повярва. И защо не? Рок я беше разпознал, преди да загуби съзнание, и я бе помолил да не го изоставя. Това означаваше ли, че наистина я обича? Защо да не вярва на баба си? Бабите обикновено правят най-доброто за внучките си.
При все това, въпреки добрите намерения, нещата се бяха развили не както трябва.
— Рок е много зле, Елена е в света на мрака, в плен на графинята.
— Знам, знам. Всичко ще се оправи. Не се тревожи. Дасил вече занесе формулата за отварата на Карен. Сигурно вече му е дала противоотровата.
— Мога ли да го видя? Може ли да видя Рок? — умоляваше Анаид.
Трогната, баба й отстъпи пред нейните молби и върху полупрозрачната колона в залата като отражение се появи образът на Рок. Лицето му беше спокойно, а дишането — равномерно. Любящият му баща — ковачът, стоеше до леглото и бдеше неотлъчно над него.
— Изглежда така, сякаш е заспал — забеляза Анаид, искрено обнадеждена, че наистина е добре.
— Ще се оправи — увери я Кристине.
— Рок — с въздишка промълви името му Анаид, преди образът му да се разпадне и изчезне.
Колко глупости беше извършила заради него! Защо любовта е равнозначна на безумие? Как щеше да каже на Рок, че е виновна за изчезването на Елена, на майка му? Представи си дребосъчетата, които не се отделяха от полата й, сети се за бебето Рос, което още сучеше, и й идеше да ревне с глас.
— Какво направих?!
Кристине я погали по челото със студената си ръка и леко докосна аметиста. Така мисълта за Елена и нейните деца се разсея. За кратко Анаид се успокои, но скоро мъката пак заседна на гърлото й.