Това означаваше, че Гунар искаше тя да го следва по петите. Гунар й бе подхвърлил стръвта за примамка, а тя бе налапала въдицата и се отдалечаваше все повече от дъщеря си. Ами да, ясно като бял ден, прилъгваше я да се насочи на юг, следователно Анаид бе тръгнала на север. Селене потрепери. Дали не беше във владенията на Бялата дама?
Трябваше да се свърже с Елена. Беше възнамерявала да оправи нещата сама, но бе изгубила много време в следване на фалшива следа.
Селене вдигна очи към обсипаното със звезди небе и срещна погледа на мъжа от пустинята. Беше загадъчен като хоризонта с променливи дюни и с остър ум, блестящ като звездите, изпъстрили нощта. Беше хубав и много представителен мъж.
— Ела с мен.
Селене се поколеба. Ако това ще нарани Гунар…
— Той ще научи ли?
Ездачът от пустинята твърдо отрече:
— Забрави за него тази вечер. — И й предложи да го хване под ръка, за да я заведе в своята шатра.
Селене обаче не прие поканата му.
— Искам отмъщение — изрече само.
Той я хвана за раменете и я застави да го погледне в очите.
— Не знаеш какво искаш.
Селене се отскубна и хукна към колата си.
Глава четиринайсета
Анаид с мъка отвори очи. Клепачите й бяха натежали като каменни плочи, а главата й се пръскаше от болка. Наистина ли бе пътувала назад във времето? А зеленият камък? А Дасил? В ужасяващото пропадане беше изгубила камъка, който бе стискала здраво в дясната си ръка. С негова помощ можеше после да се върне обратно в своето време. За щастие, все още държеше в другата си ръка огнивото и прахана, с които да изгори магьосническия талисман на графинята.
Но къде се намира? Това не е тъмната килия, където се предполагаше, че трябва да е затворена графинята. Или е? Беше се приземила в леденостудено място. Под нея бял чаршаф покриваше твърдия дюшек, а на тавана блещукаха слаби светлинки. Духна вятър и студена, тежка капка падна на носа й. Беше снежинка, довеяна от близкото дърво. Но тогава този възчерен заплашителен таван беше небето? Взря се по-внимателно и разбра, че е на открито, под тъмния небосвод, обсипан с бледи, едва мъждукащи звезди.
Тръпки я побиха от страх. Не беше предвидено да се озове насред планината. Сега как щеше да намери замъка на графиня Ержбет Батори? Как щеше да стигне до покоите й? Карпатите бяха зловещи или поне така й се сториха, понеже беше в XVII век, когато още не бе открито електричеството, нямаше асфалтирани пътища, нямаше улично осветление, нямаше светещи афиши. Нощите от преди четиристотин години чисто и просто тънеха в пълен мрак. Някъде отдалеч се разнесе протяжен вой и тя се сети, че гъстите планински гори са населени с мечки, рисове, вълци, лисици и белки. Земя на вампири и магьосници Омар, познати като самодиви, феи, вълшебници или чудодейки. Независимо от загадъчното очарование, което излъчваше местността, разположена в близост до Трансилвания, кръстосвана надлъж и нашир от безгрижни цигани и периодично завладявана от потайните, неразгадаеми турци, районът никак не й се нравеше. Никога не бе обичала историите за магьосници от Карпатите, които Деметер й бе разказвала. Така й не бяха успели да я развълнуват, дори не бяха предизвикали студени тръпки. Същото беше и сега, въпреки че бе върху бял чаршаф. Много скоро я обзе смътно подозрение. Дали наистина това бе чаршаф? Не, нищо подобно. Плъзна ръка по твърдия леден дюшек, върху който бе паднала, и осъзна, че е тънка покривка от сняг. И не само това. Беше гола и премръзнала насред някакъв път. Даде си сметка, когато чу чаткането на конски копита и тракането на дървените колела на приближаващ се файтон. От двете страни на пътя като жива ограда се издигаха гъсти кленове, които хвърляха чудновати и призрачни сенки. Обгръщаше я плътна тъмнина, щяха да я смажат и никой нямаше да открие тялото й. Понечи да се надигне, да се изправи и да избяга, но беше напълно изтощена след дългото и необичайно пътуване през времето.
„А Дасил?", запита се тя. Жива ли е? Къде ли се намира? Последното, което си спомняше, бе как отчаяно се бе вкопчила в нейния камък. После вихърът ги подхвана и двете започнаха да пропадат във водовъртежа, а сега нямаше помен нито от Дасил, нито от камъка.
Изглежда, Кристине не беше пресметнала добре пристигането й. Кой ден е? Според предвиденото по план трябваше да се появи на 29 декември 1610 година. Дали не беше сбъркала в изчисленията?