Все пак едно нещо й се изплъзваше от контрола: слуховете, които се носеха по неин адрес, и напоследък лошата й слава на зла вещица толкова се бе разпространила, че бе надвиснала над главата й като тежко бреме. Беше повече от очевидно, че видът й не отговаря на реалната й възраст. Кожата й бе гладка и по младежки свежа, лицето й бе прозирнобяло, в тъмните й коси не можеше да се види нито един бял косъм. Не успяваше да прикрие и напиращата си енергия. Беше подвижна и когато ходеше на лов, пъргаво скачаше на коня си и яздеше диво в галоп, с блеснали очи и пламнали от руменина страни. Изумителната й жизненост й позволяваше седмици наред да не спи и да прекарва цели нощи в танци, без умора. Довеждаше до пълно изтощение слугините си и се говореше, че най-старите от тях са я познавали отпреди такава, каквато си беше и досега, млада и добре сложена вдовица. Разправяха, че когато овдовяла преди години, изглеждала по същия начин, със същия младежки вид. Но всичко това бяха само слухове.
Истината бе, че в околията името й не се споменаваше. Смяташе се, че носи лош късмет. Беше позната като „хищницата" и бащите затваряха дъщерите си в обора веднага щом се чуеше, че хайдуците на графинята идват насам, конвоирайки специалните й агенти, натоварени със задачата да й намират девици. Вече никой не искаше да й дава дъщерите си да прислужват в замъка. Преди това се приемаше за чест, но с времето се превърна в кошмар и в заплаха за надвиснала опасност. Лакомията на графинята, жадна за млада кръв, не знаеше граници. Вече почти не бяха останали девойки, които да прибави към ловните си трофеи, а и децата по улиците изчезнаха. Народът осиротя, загубил чедата си. Майките горко плачеха, а младите мъже се видяха принудени да се изселят в други околии, за да намерят невеста, та да се задомят. Всички знаеха, с мъдростта, която притежават бедните, че дъщерите им не са между живите и са умрели от ръката на графинята. Никой не вярваше нито дума на приказките за странни беди, застигнали момичетата, за нечувани тежки болести или тайнствени нощни бягства. Знаеха, че подземията на замъка Шейде, където почиваха тленните останки на господарите Надасди, бяха пълни с малки ковчези, в които гниеха телата на дъщерите им. Известно им бе, че земята в парка беше изровена и осеяна с гробове и едрите псета на графинята понякога се появяваха в кухнята, зловещо захапали някой кокал. Прекалено много момичета бяха изчезнали, та да вярват на лъжите. Хората бяха наясно. Графинята колеше девойките и се къпеше в кръвта им, оттам беше и младежкият вид, на това се дължеше и нейното безсмъртие.
Кочияшът спря и Ержбет Батори, която се бе поуспокоила, отново стана нетърпелива. Подаде глава през прозорчето и извика сърдито:
— Продължавай! Защо спираш?
— На пътя има две мъртви момичета, господарке.
Графинята остана невъзмутима. Не беше давала заповед да убиват никого извън замъка, но все пак не намираше нищо странно. Някои момичета се изкатерваха през високия зид, но макар и да успяваха да избягат, в крайна сметка намираха смъртта си в гората, станали жертви на лисици, на глада или на студа. Беше краят на годината, периодът на най-лютата зима. Никой не можеше да оцелее и една нощ навън, без покрив над главата и без огън да се сгрее.
— Минете през тях. Прегазете ги, та да сме сигурни, че наистина са мъртви. Снегът ще свърши останалото и утре сутринта ще дойдете да изкопаете трапове и да ги погребете.
Въпреки това, било заради колебанието, което бе доловила в гласа на кочияша, или просто тласкана от нездраво любопитство, тя подаде глава, за да се увери в истинността на думите му и застина от видяното. Сякаш се намесваше пръстът на провидението. Бедният кочияш също бе ококорил очи, изгубил ума и дума.
— Госпожо, струва ми се, че са още живи… Май дишат, а едната май помръдна ръка.
Друго обаче силно бе впечатлило Ержбет Батори. Нещо друго, и то съвсем различно.
— Виж тази вече наистина е добър екземпляр от дъщерите на Земан. Тя е наистина красива. Забележи, Хо Илона, виж я само колко е стройна и бяла, какви изящни ръце и какви красиви и добре сресани коси.
Хо Илона погледна разсеяно. Бе разтревожена. Нямаше никакво желание да опира пешкира за нещо, което не зависеше от нея. Осъзнаваше, че мами господарката си, пробутвайки й прости селски девойчета за благороднички, но вината не беше нейна. Вече никой не й даваше момичетата си и трябваше да търси всеки път все по-надалеч и по-надалеч. Новините бързо се разпространяват, особено лошите. Потропаше ли на някоя колиба, дори не й отваряха. Селяните я посрещаха със страх, отговаряха уплашени, шепнешком, но твърдо и категорично я отпращаха. „Върви си, нямаме какво да ти дадем" — бяха категорични те. И тъй като тя не можеше да се върне с празни ръце, в крайна сметка купуваше бедни сирачета или калпави момичета, които за нищо не ставаха и бяха само в тежест на родителите си. После се налагаше да лъже графинята, като се мъчеше да я убеди, че са дъщери на благородници. В последно време я бе обзела налудничавата мания да иска жертвите й да са непременно със синя кръв, като че от тази дребна подробност зависеха бъдещето и животът й.