А Дасил? Не можеше да си я избие от ума. Дори не я бе видяла, но пък добре бе чула как графинята нареди да я оставят в снега. Беше оцеляла от пътуването във времето, но бе станала жертва на графинята, без тя да може да стори каквото и да било, за да й помогне. Докато пътуваха във файтона, й бе невъзможно да направи магия. Сега, когато Ержбет не беше тук да я следи зорко, си даваше сметка за огромната мощ, притежавана от тази Одиш. В колата, прикована от погледа й, се бе усетила като пленник в ръцете й и обект на чудовищния й стремеж за притежание. Анаид бе положила усилия да не прави никакво движение, да не изпусне нито думичка, за да не заподозре коя всъщност е, докато с крайчеца на окото си бе наблюдавала как ръцете на графинята небрежно си играят с червен медальон, увесен на врата й.
За миг бе изпитала желание да го отскубне и да го изгори пред очите й. Разбира се, това би било равнозначно на самоубийство. Беше убедена, че е талисманът, причина за толкова безброй мъки и нещастия. Не биваше да изпреварва събитията, още не бе дошъл моментът.
Беше видяла страха, оставил отпечатък по лицата на бедните момичета, и гледката на техния ужас беше безкрайно по-потресаваща от онова, което й бе разказвала Ледената кралица. Как можа да изостави момиченце при температури от десет градуса под нулата, и то през нощта, голо на снега? „Дасил, Дасил" — повтаряше си, без да спре да мисли за нея. Трябваше да се върне и да я спаси. Всяка изминала минута, всеки час можеше да е смъртната й присъда. Как да избяга?
И тогава я видя. Точно минаваше край сервизните помещения на кухнята, откъдето се носеше приятна миризма на топла и вкусна яхния. Дасил едва ходеше, облегната на рамото на млад мъж. Позна я по усмивката, макар че, загърната в широкия плащ, приличаше на някое хлапе. Беше само миг, но Анаид я повика телепатично, Дасил извърна глава и очите й блеснаха от радост. Тайничко й показа зеления камък в ръката си.
Анаид си отдъхна облекчено, не беше изгубила връзка със своето време. Можеше да се върне.
Въпреки това, когато стигна до подземния затвор, сърцето й слезе в петите. Десетина момичета, дрипави и изгладнели, ги посрещнаха с викове и плач, протегнали умолително ръце за къшей хляб към безсърдечната Хо Илона. Анаид не можеше да повярва. На практика момичетата бяха полуприпаднали и отчаянието им бе толкова голямо, че гълтаха собствените си въшки и преследваха плъховете, за да ги хванат и да ги изядат живи. Хо Илона грубо я блъсна в една килия и се изправи заплашително пред момичетата.
— Ревлите първи ще умрат. Чухте ли ме добре?
Да, чуваха я, но им беше все едно. И Хо Илона ги остави отново, потопени в мрака и в трагедията.
След като ще умрат, трябваше ли и да гладуват? — сигурно се питаха те. Или може би вече бяха престанали да си задават въпроси. Гладът и жаждата бяха достатъчно жестоки, за да заличат всяка рационална мисъл.
Анаид обаче трескаво продължаваше да мисли и взе решение да облекчи страданията на момичетата. Не й костваше прекалено много, Кристине я бе научила на толкова неща. Скри ръката си под наметалото и като промърмори заклинание, извади голямо парче кървавица и бял хляб. Никоя не се запита как и откъде беше взела храната. Просто всички се нахвърлиха отгоре й. Не се изненадаха и когато Анаид извади едно след друго изпод дрехата кани с вода, зеленчуци, пресни плодове и печени картофи — всичко, за което се бе сетила, че може да е обичайната им храна. Скоро, заситени и доволни, те се опънаха на смрадливите сламеници и за първи път се усмихнаха. Усмихнаха се една на друга и на Анаид. Гладът те кара да си загубиш ума, направи си извода Анаид. От звероподобни същества момичетата отново си бяха възвърнали човешкия облик и държание.
— Истинско щастие е, че донесе храна — обади се едно от тях, чиито зъби въпреки младежката възраст бяха почернели.
— Така ще умрем щастливи — добави друго с такова примирение, че хвърли в ужас Анаид.
Но това беше само тяхното мнение. Останалите момичета не мислеха така.
— И какво пък толкова щастливо дириш в смъртта?! Графинята ще ни боде с иглите си до кръв.