— Ти си благородничка и си много красива.
— Образована си.
— Откъде си? Сигурно си някъде отдалеч.
— Отрупа ни с дарове, значи си богата.
— И очите ти са странни — пак се обади младата Омар, взирайки се в зениците й. — Странно, много, много странно. А и този твой мирис…
Останалите нищо не бяха усетили. И беше съвсем разбираемо, понеже над всичко надделяваше нещо, което и Анаид подушваше съвсем ясно, а то бе вонята на затвор.
Трябваше й съюзник, за да осъществи плана си. Обърна се към младата Омар:
— Как се казваш?
— Дориска.
Анаид се опита да налучка:
— Дориска? Ние май сме роднини. Ти не си ли дъщеря на Клара?
— Не. Дъщеря съм на Ореолия.
— А, да, сега се сещам. Ореолия. Нося ти известие от моята майка.
Анаид я хвана за ръката и я дръпна в един ъгъл. Това на никого не направи впечатление. Беше нормално далечни роднини да си бъбрят. Така си обменяха информация и научаваха какво ново се е случило, кой е родил дете, кой е умрял, кой се е оженил.
— Анаид Цинулис, дъщеря на Селене, внучка на Деметер, от клана на вълчицата, от племето на скитите — прошепна Анаид, като се представи по протокола на жените Омар. — Идвам от много далеч, от Пиренеите.
Дориска остана без дъх.
— Дориска Лека, дъщеря на Орсолия, внучка на Мажорова, от клана на белката, от племето на даките — издекламира на своя ред тя, очарована, че е срещнала могъща другарка.
Анаид въздъхна:
— Тогава знаеш коя е графинята?
— Да, тя е Одиш — прошепна Дориска, стиснала зъби. — Разбере ли, че съм Омар, първо на мен ще ми види сметката. Кръвта на Омар й дава повече сили, отколкото тази на обикновените човешки същества.
— И как си се опазила досега?
— Благодарение на моя колан и на майчиното заклинание. Те ме предпазваха от графинята да не ме забележи, но не ме спасиха от Фикско. — Пред недоумяващия поглед на Анаид побърза да обясни: — Фикско, джуджето — гърбушко, верен слуга на графинята. От време на време организира хайки и излиза на лов за момичета, за да й угоди. Мен ме хвана, заедно с хайдуците си, докато търсех боровинки в гората.
— Много добре, Дориска, ти ще ми бъдеш съюзник.
Искрица надежда блесна в очите на момичето.
— Мислиш ли, че можем да я надвием?
Анаид се почувства длъжна да й вдъхне кураж:
— Трябва да унищожим талисмана й. Той й дава сила и могъщество. Той ще я направи непобедима завинаги.
— Талисманът й?
— Предала му е силата на жертвите си, с кръвта им и с кичури от косите им. Той ще я пази през следващите четиристотин години, оставащи до идването на избраницата. В момента, в който прибави кръвта и косата на избраницата, ще стане непобедима, ще господства над всички Одиш и ще бъде властелин на скиптъра на властта.
Дориска я погледна озадачена.
— Знаеш твърде много, и то странни неща.
— Нуждая се от помощта ти, за да й го отнемем. Аз ще го изгоря с това огниво. Единствено огънят, запален от него, е способен да развали магията и да унищожи талисмана.
— И какво трябва да направя?
— Да свалиш защитата си. Да направиш така, че да те забележи, и да дойдеш с мен тази нощ в покоите й. После, когато двете сме там, ще отвлечем вниманието й и ще изгорим талисмана.
Дориска пребледня.
— Знаеш ли какво означава това?
— Естествено.
Дориска поклати тъжно глава.
— Момичетата, които води в покоите си, умират в ужасни мъки. Чували сме отчаяните им писъци. Някои не могат да издържат и слагат край на живота си в тъмницата. Обесват се на коланите си.
— Нищо няма да ни се случи, ще видиш.
Дориска не беше толкова сигурна.
— Никой не може да оцелее. Единственото ми спасение е да остана незабелязана и да се свържа с майка си, та да ме измъкне оттук.
— Опитвала ли се да се свържеш?
— Непрекъснато го правя.
— А тя?
— Отговори ми. Наблизо е и бди над мен. Знам го.
Анаид почувства, че камък й пада от плещите.
— Могъща ли е?
— Много, но аз не съм, още не съм посветена.
Анаид я утеши:
— Ще видиш, ще излезем живи. Трябва да бъдеш хубава, за да ти обърнат внимание. Хайде, позволи ми да направя едно малко вълшебство.
И като зашепна нещо монотонно и неразбираемо, тя прокара длани по тялото и косите на младата Дориска и придаде на лицето й сияйно излъчване. Възвърна руменината на бузите й, блясъка на русите й коси, а загрубелите й ръце станаха бели и гладки.