Тази нощ, когато Хо Илона се появи и тръгна да избира поредната жертва, се спря до двете Омар и не се поколеба нито за миг. Русото, белолико момиче, със свеж и здрав вид, ставаше отлично. Как така не го бе забелязала досега?
Анаид и Дориска, облечени в бяло и с везани със сърма пантофки, сресани на букли и гримирани с оризова пудра, грубо бяха натикани в покоите на графинята. Спалнята й бе много просторна, с камина, пред която имаше огромно легло с балдахин и дръпнати завеси. В антрето кадифени килими и дамаски на червени фигури, по италианската мода, покриваха студените стени, а по пода — мечи кожи бяха разхвърлени небрежно тук-там. Въпреки запалените свещници и горящата камина в покоите беше леденостудено, а светлината едва пробиваше потискащия мрак, в който тънеше цялото помещение, от пода до високите тавани. Върху масичка имаше поднос със захаросани плодове — скъпоценна рядкост по тези негостоприемни места.
Съблазнена от примамливата гледка, девойката Дориска се приближи до подноса и подуши една круша. Беше истинска, покрита с кристалчета захар, твърда, апетитна, може би донесена от други географски ширини, узряла под топлите лъчи на чуждоземно слънце. Без много да му мисли, я поднесе към устата си и я захапа. Точно в този момент графинята отвори вратата със замах и викна гороломно:
— Какво правиш?
Бедната Дориска така се уплаши, че изпусна плода и той падна на пода.
— Крадла такава! — изрева графинята, като не сваляше страшния си поглед от нея.
Хо Илона я следваше на няколко крачки отзад. С нетърпение очакваше дали ще одобри произведението й на изкуството. В края на краищата се бе постарала да преобрази две груби селянки в изискани млади дами и беше постигнала превъзходен резултат. А сега една от тези тъпачки от чиста лакомия проваляше работата и й отнемаше заслужената награда — поздравленията, които очакваше да чуе от устата на Ержбет Батори. Беше се надявала да получи щедро парично възнаграждение или може би да й подари някоя от тъмночервените свилени рокли с бродерия и пришити перли, които толкова я очароваха. Графинята обаче, преждевременно излязла извън кожата си от яд, крещеше побесняла и пяна хвърчеше от устата й, изливайки гнева си върху глупавата селянка:
— Ти, нещастнице! Мръсна крадла! Неблагодарно същество!
Хо Илона остана настрани, без да се намесва. Знаеше, че каквото и да каже или направи, щеше единствено още повече да раздразни графинята. В подобни случаи беше много по-добре да изчака да й попремине, да я остави да си излее гнева върху поредното слугинче, допуснало това безразсъдство.
— Гледай ме в очите, когато ти говоря! Погледни ме!
Дориска уплашена я погледна. Ержбет Батори я помириса, както хищник души плячката си, и протегна ръка — свежа и млада, към устните й, начервени в рубинен цвят. Беше готова да впие зъби в нея, да се покаже в цялата си жестокост. Анаид усети как се надига силното й желание да се хване гуша за гуша с вещицата Одиш. И точно тогава нещо стресна графинята, тя притисна ръка към сърцето си и тревожно я попита:
— Коя си ти? Кажи ми, коя си?
Свъсила вежди, с мрачен поглед прониза Дориска, която потрепери, почувствала остро пробождане в гърдите.
— Предизвикваш ли ме? — изрева Одишката, втренчила в бедното момиче очи, пронизващи като ножове. — Не смей да си мериш силите с мен! — все така заплашително добави тя.
Анаид разбра, че графинята е усетила близостта на вълшебната й мощ и я приписва на нещастната безпомощна Дориска. Веднага застана между двете. Смело и дръзко.
— Уплашена е.
Очите й се спряха на талисмана, който блестеше на брокатовата дреха на графинята и се повдигаше и спадаше на голямото й деколте заедно с развълнуваната й гръд.
— Защитаваш ли я? Много си смела.
Анаид нищо не отговори. Не знаеше дали може, или не да доведе плана си докрай сега. Какво ли ще се случи, ако дръпне талисмана на графинята в момента? Дали ще промени хода на събитията от миналото? Налагаше се да изчака, макар и да не бе никак лесно.
Почувства как нещо силно дръпва главата й и си даде сметка, че графинята бе отскубнала тънък кичур от косата й. Направи същото и с Дориска, а после пред очите на двете отвори медальона, отдели по един косъм от всяко снопче и ги сложи вътре.
Анаид преглътна мъчително.
Графинята бе подписала смъртната им присъда, на нея и на Дориска. Косичките, които пазеше в него, бяха на девойки, загинали от ръката й.
— Отведи я оттук и я приготви! — заповяда тя на Хо Илона, като посочи Дориска. — После ще решим как да я накажем — добави ехидно, сякаш церемонията по наказанието щеше да бъде черешката на сладоледа, най-сладкият миг на деня й, кулминацията на вечерта.