Анаид проследи с поглед ужасената Дориска, която Хо Илона буквално измъкна, като я влачеше без капчица жалост. Не пророни нито една сълза, не извика, не умолява. Държа се като истинска Омар.
„Това не беше предвидено в сценария", помисли си уплашена Анаид. Трябваше да действа бързо. Не можеше да предположи кога и как графинята ще реши да довърши малката.
— Хей ти, сядай тук — посочи й тя властно, с нетърпящ възражение глас.
Беше свикнала да командва. Ержбет Батори беше неспособна да говори нормално, само даваше заповеди и караше хората да ги изпълняват и да й прислужват. И ето че след настъпилата тягостна тишина, по време на която Анаид премисли възможностите как да унищожи амулета и да избяга, влязоха две прислужнички с наведени глави и страх, изписан на лицата, и оставиха на масата топли ястия, една кана и две чаши.
Ержбет наля питието, накара я да си вземе чашата, а сетне вдигна своята.
— Сега ще пиеш с мен. Вдигам тост за моята красота.
Анаид прималя. Баба й Деметер многократно й бе повтаряла, още от дете, да не приема нищо от ръката на чужд човек. Жените Одиш тровеха момичетата Омар, като ги подмамваха с лакомства и сладки, а после изпиваха кръвта им. Анаид, макар и да не знаеше, че и тя самата е магьосница, се бе научила да отказва възпитано. Тя се сети за това „Не, благодаря" което баба й я бе научила да казва всеки път, когато някой й предложеше храна или питие.
— Не, благодаря — и сега промълви тихо.
— Нима не мислиш, че съм красива.
Отказвайки да пие в чест на красотата й, Анаид бе проявила крайно неблагоразумие. Беше голямо оскърбление. Не биваше да предизвиква толкова бързо гнева й.
— Казах да пиеш с мен! — прониза я Ержбет със зъл поглед, нетърпящ оправдания.
Анаид бавно поднесе чаша до устните си, а мисълта й трескаво работеше. Ако беше сипала отрова в питието, нямаше начин да измисли нещо за противодействие, но едва ли беше отрова, понеже графинята си бе наляла от същата кана и вече жадно пиеше.
Анаид предпазливо намокри устни, пое едва няколко капки, които се плъзнаха в гърлото й. Беше топла и гъста течност, малко солена, но с приятен вкус. Цветът й беше наситен, тъмночервен, с лек виолетов оттенък. „Като нектар, извлечен от горски цветя, като вълшебен еликсир от диви плодове, набрани от склоновете на Карпатите" помисли си. И без повече да се колебае, отпи голяма глътка.
Вдигна поглед и съзря лицето на Ержбет, стъписа се, уплашена и погнусена. По ъгълчетата на устните на графинята бяха останали капчици кръв. Значи в каната имаше…
— Но това е кръв! — изпищя и захвърли чашата.
При вида на инстинктивния й жест, издаващ ужас и отвращение, графинята злорадо се изкиска.
— Какво, не ти ли харесва кръвта?
Анаид помисли, че ще повърне, но паниката и ръката на графинята стягаха гърлото й като в клещи. Графинята се бе приближила до нея и бе сключила пръсти около шията й.
— Как ти е името, момиче? — изсъска хрипливо в лицето й, а амулетът се озова опасно близо до бузата на Анаид.
В никакъв случай не биваше да научава коя е в действителност. Тогава се сети за красивото име на майката на Дориска.
— Орсолия — прошепна тя.
Но изглежда сбърка, защото графинята силно се развълнува.
— Ами да, разбира се, Орсолия. Ти си дъщерята на Орсолия, образована жена Омар. Знаех си. Впечатляваща си, излъчваш вътрешна сила… Твоята кръв ще бъде достоен завършек на моя прощален пир.
И със сръчност, която може да се придобие само с богат опит, извади игла, придържаща косата й на кок, заби я в ръката на Анаид и гребна с пръст миниатюрната капчица кръв, паднала на талисмана й.
Анаид сподави вика си. Беше взела и от косата й, и от кръвта й. Беше пленница на Одишката, а най-лошото бе, че в момента с талисмана на шията бе непобедима: косата й, кръвта й не бяха като на всеки друг, а бяха кръвта и косата на избраницата. Понечи да се приближи до графинята, но почувства отпадналост, която се превърна в пълно безсилие, когато Ержбет притисна медальона си в гърдите й.
— Моя си. Ще правиш каквото аз ти наредя. Ти ми принадлежиш.
Анаид бе станала жертва на магия за притежание.
Графинята плесна с ръце и слугинята й Дорко, едра и яка жена, метна на рамо Анаид и я занесе в тъмния ъгъл на помещението, където на стената висяха вериги, а към тях и скоби за ръцете и около врата. Извади от широкия си пояс стар ръждясал ключ, отключи скобите и вкара в тях китките й. Анаид се помъчи да окаже съпротива, но всеки път, когато се опиташе да произнесе някое заклинание, графинята я притискаше с талисмана си и Анаид усещаше, че агонизира.