— Неее! — успя да изпищи Дасил, преди да се строполи, тежко ранена в гърдите от ножа на Ержбет.
Анаид отчаяно извика, а заедно с нейния се чу и друг вик. Едра жена с големи гърди, с чисти, открити очи, каквито имат само честните хора, коленичи над безжизненото телце на Дориска.
— Дориска, миличка! — проплака тя. — Дориска, дъще.
Войниците и съдебният пристав се струпаха на вратата, но при кървавата гледка, която се разкри пред очите им, погнусени запушваха уста, за да потиснат гаденето и напиращото чувство на отвращение. Пламъците, обхванали завесите, бяха стигнали до балдахина на леглото. Дървената рамка на леглото пращеше, а гъст черен пушек предизвикваше у всички сълзене и пристъп на кашлица. Всички отстъпиха уплашени пред огнената стихия.
— В името на закона, предай се! — тържествено нареди Туршо и хвана Ержбет Батори.
Беше ужасен от зловещото зрелище. Две агонизиращи момичета и трето — прободено с кама пред очите му.
Анаид не обърна внимание на подигравателната усмивка на графинята, нито на доволната й физиономия в момента, когато я задържаха. Беше прекалено заета с Дасил, която бе загубила съзнание. Хвана я за раменете и я извлече от стаята, лумнала в пламъци. Постави длани върху тялото на Дасил, за да изцели раните й, но до нея магьосницата Омар Орсолия, майката на бедната Дориска, се изправи с тялото на дъщеря си на ръце и извика:
— Дъщеря ми е мъртва, няма я вече… Проклета да е онази, що изпи невинната кръв на детето ми. Проклинам я духовете да правят с нея каквото си искат и нека бъде подложена на адски мъки в пъкъла на Ом.
Анаид се ужаси. Дориска — мъртва? Беше умряла по нейна вина?
Не можеше да е истина. Беше същински кошмар.
Стисна очи, а после ги отвори отново.
Беше жива и не сънуваше. Всичко, което виждаше и чуваше, беше истина.
Кръвта в чашата й бе на Дориска, а тя, Анаид, бе пила от кръвта на една Омар.
Глава петнайсета
Селене направи неразумно движение и рязко завъртя волана наляво. Колата поднесе на асфалта и излезе от шосето. За малко да изгуби контрол, но с инстинкта на опитен шофьор изправи автомобила и колелата послушно влязоха в горския път, който водеше към заслона до езерото. За отбивката наляво имаше едно-единствено означение, което, ако не го знаеш, трудно можеш да го видиш.
Селене караше безразсъдно, но без да си губи ума. Трябваше да заблуди Гунар. Просто така. Вперила поглед в далечината, тихо произнесе думи на древния език, за да направи магия за илюзия. Зад нея, като по чудо, селският път, по който бе поела, и стрелката с табелата за към горската хижа внезапно изчезнаха, скрити зад широката корона на един бук.
През нощта Гунар неочаквано бе скъсил дистанцията. Досега двамата се бяха гонили, спазвайки негласно установените помежду им правила на играта. В края на деня, след залез-слънце, спираха. Почиваха си, вземаха душ, разхождаха се, вечеряха и лягаха да спят спокойно, без да се опасяват, че ще бъдат издебнати от другия или преследваният ще им се изплъзне. Гонитбата се подновяваше на сутринта. На няколко пъти Селене се бе изкушавала от желанието да разчупи абсурдния ритуал, напомнящ на етапно състезание при колоездене, но не можа.
Сега, когато вече бяха съвсем близо до Урт, Гунар хитруваше, прибягваше до непозволени методи. Беше се впуснал в преследването, недочакал зазоряването, и така бе скъсил дистанцията. Почти я беше настигнал, деляха ги едва десетина километра. Искаше да я пресрещне, преди да е стигнала до крайната си цел, а това означаваше, че Анаид е в Урт.
Селене се бе вслушала в интуицията си, и то с пълно право. Използва всички средства да заблуди Гунар, като мина по заобиколни пътища, за да го накара да мисли, че се е отправила в друга посока, но повече не биваше да се бави, трябваше да се връща. Беше неспокойна. Вестите от клана бяха особено тревожни. Елена беше изчезнала, Рок беше станал жертва на отравяне, а някоя си Дасил, девойка, изпратена от гуанчите от остров Чинет, беше замесена в цялата тази мътна история със свръхдози, омайни билета и една Одиш.
Селене подозираше, че зад събитията стои Анаид, но нямаше как да е сигурна, преди да пристигне в Урт. По телефона усети, че Карен е изключително изплашена и съсипана от сполетелите я беди. И не беше само тя. Нощем Селене също се чувстваше потисната и изпълнена със страхове. Анаид бе прекъснала всяка връзка с нея и я беше хвърлила в отчаяние. Какво прави? Къде е? С кого? В чии ръце е скиптърът?