Тъкмо се канеше да излезе на брега, когато сянка надвисна над езерото и затъмни плахото отражение на луната. За миг тя потръпна. Не беше от мъглата, която пълзеше надолу по планинските склонове, нито от облаците, отнасяни от вятъра. Беше нещо друго, по-обезпокоително. Някакъв странен воал се спусна над нея и забули всичко с тънка паяжина, която пречеше на светлината да прониква и спираше лъчите й. Селене усети как поглед пронизва своеобразната магическа завеса и я търси в тъмнината. Нечии очи я дебнеха и следяха всяко нейно движение. Внезапно, предателски и неочаквано, Селене усети остра болка в гърдите. Не си измисляше, беше изпитвала същата болка като дете, когато една Одиш се бе вторачила в нея.
…Една Одиш.
Замръзна на място и дълбоко пое въздух. Да, разбира се. В тъмното долови лютив мирис, който се рееше произволно във въздуха. Одишката сигурно изследваше брега, след като бе открила дрехите, колата и хранителните й продукти. А тя беше гола и незащитена насред леденото езеро.
С бързината на риба се потопи в мътната вода, с отворени очи, задържала дишането си, и за миг си представи какви ли чудеса крие дъното — тинесто и покрито с килим от водорасли, където животът под седефените черупки течеше невидим за човека. Нямаше да издържи дълго. Въздухът й свършваше, но нещо я караше да остане още под повърхността. Усещаше надвиснала опасност. И ето че наистина, съвсем неочаквано, силна експлозия раздруса езерото и смути спокойния му живот. Водата поде гърмежа като ехо и страховито забуча. Ударната вълна изплаши всички живи същества, обитаващи скали и водорасли, и пред Селене се изпречиха безброй дребни рибки, които панически се стрелкаха, изплашени от оглушителния шум и от необичайното вълнение, нарушили кроткото им съществувание.
Тя не можеше да издържа повече, изплува на повърхността и предпазливо подаде глава. Пое дълбоко въздух и се озърна. Съгледа фантасмагории на гледка — много по-зловеща от тази, която бе оставила зад гърба си, преди да се гмурне. Черен облак бе надвиснал над езерото и засенчваше голяма част от него. Пушекът излизаше от мястото, където бе паркирала автомобила. Не извика, но едва се сдържа да не го направи. Ескплодирала беше колата й. А може би също и хижата, но оттук нищо не се виждаше.
Противникът бе могъща Одиш.
Без да губи нито секунда, напрегна сетива и внимателно се огледа, за да я открие. Нищо не видя. Беше стояла прекалено дълго в ледената вода и кръвообращението й още не се бе възстановило. Почти не усещаше ръцете и краката си и трудно се движеше. Трябваше да излезе от езерото. Но откъде? Злата Одиш щеше да я спипа със стъпването на брега. Внезапно луната освети каменистата плажна ивица, която извиваше на запад. Деляха я около стотина метра, не повече. Щеше да успее да стигне дотам, разбира се, че щеше да успее.
Да, но не беше отчела изтръпването. Осъзна го внезапно и не можа да се отърве от чувството, че крайниците й се вцепеняват. Тя просто се вледеняваше. Скоро щеше да спре да усеща, щеше да загуби съзнание и… да потъне в студената вода. Вкопчи се в магията като последен шанс за спасение и занарежда заклинание за илюзия. Прошепна тихо думите, които съживяваха клетките на тялото й, с пълното съзнание, че магията няма как да раздвижи замръзналата й кръв, която вече не се движеше по вените.
Изведнъж почувства силен удар, толкова силен, че я накара да изкрещи от болка и страх. Одишката я атакуваше, беше я хванала в ноктите си и щеше да я унищожи. Една ръка я стисна здраво и обгърна кръста й, като пипало на гигантски октопод, и хриплив глас й нареди:
— Движи се и плувай. Само не стой неподвижно и не заспивай!
Гунар? Гунар е тук? Прииска й се да изкрещи от радост. Беше гласът на Гунар и тя не се уплаши, напротив, почувства се сигурна, също както когато пътуваха с шейната и той я бранеше от опасностите, които криеше Арктика, или когато ловко лавираше между цепнатините по заледената повърхност на водата и ловуваше тюлени, за да й осигури храна.
Яростно размаха ръце да заплува, въпреки че крайниците вече не й се подчиняваха. След няколко минути, само на метри от брега, загуби съзнание.
Съвзе се трепереща на леглото в хижата. Студът беше страшен, въпреки огъня, който бумтеше в камината, и въпреки дебелото одеяло, с което бе завита. Гунар духаше и ръчкаше цепениците, сякаш искаше да ги накара да се запалят, преди още пламъците да са обхванали кората им. Селене понечи да каже нещо, но не успя. Устните й се бяха схванали. Отвори широко очи в отчаян опит да привлече вниманието на Гунар и нямата й молба получи отговор. Мъжът бавно се обърна и я загледа. Пламъците заиграха по лика му. Или това беше усмивка? Селене видя как лицето му грейва и като изпусна онова, което държеше, с два скока се озова до нея, наведе се над леглото и я целуна.