Изненадана, Селене усети топлия му дъх върху устните си и нещо в нея се счупи — бучката лед, сковала сърцето й.
— Прегърни ме, прегърни ме силно — прошепна тя умоляващо.
Той се пъхна под завивката, притисна тялото й до своето и Селене се разтопи в обятията му. Топлината на Гунар проникна в кожата й и възвърна живота в парализираните й вени, почувства как кръвта отново потича по тялото й. Преливаше от желание да живее, да обича и да бъде обичана.
Тази нощ, дали беше плод на илюзия, на пълнолунието, на магическата езерна вода или на топлината на Гунар, Селене забрави коя е, откъде идва и накъде отива. Забрави за Одиш, за страха, опасността, отмъщението и бягството. Затвори очи и имаше сетива единствено за Гунар.
Зората пукна и първият слънчев лъч ги свари прегърнати и заспали. Селене се събуди и изненадана от онова, което видя, стана, без да вдига шум, облече се и направи кафе.
Беше объркана. Едно по едно прехвърли през ума си всичко, случило се предната вечер. Нещо не й се връзваше. Къде е жената Одиш? Изглежда, изобщо не бе съществувала? Тогава значи е бил Гунар? Издебнал я е, взривил е колата, омагьосал я е и я прелъсти. Погледнато от друг ъгъл, той я бе спасил и я беше избавил да не умре в езерото. Навярно точно това искаше тя да си помисли. Сигурно беше хитро скроен план, за да я сплаши, като се бе престорил на зла Одиш, за да я задържи в езерото, за да я накара да се страхува, а после да я спаси и да си възвърне доверието й.
Беше много объркана. Не можеше да се сърди на Гунар, вече гледаше с други очи на него. За нея отново бе загадъчният и вълнуващ мъж. Той ли беше предизвикал мъглата? Беше ли запалил колата й? Как я беше проследил въпреки могъщото й заклинание?
Отиде на пръсти до дрехите на Гунар и започна да рови из джобовете на панталона му. Намери ключовете за колата. Надигна чашата с горещото кафе, духна веднъж и отпи глътка. Без малко да изкрещи от болка. Ама че е глупава! Беше се изгорила. Нищо ли не прави като хората? Защо все бързаше, все действаше припряно? Не се разбираше, но едно нещо проумяваше, знаеше го съвсем ясно и не искаше да го забравя: трябва да стигне до Урт без Гунар и да намери Анаид преди него. Решението е съвсем просто. Ще избяга с колата на Гунар и ще го остави заспал в хижата.
Излезе тихо и предпазливо, затвори вратата зад себе си и се огледа. Нищо. Направи пълен кръг около хижата, но никъде не откри автомобила.
— С моята кола ли искаше да избягаш?
Гласът на Гунар я настигна през прозорчето на хижата. Беше я хванал на местопрестъплението. Селене се опита да запази самообладание.
— Щях да купя нещо за закуска, да те изненадам.
Гунар не изглеждаше сърдит, а по-скоро развеселен.
Беше се облакътил на прозорчето, гол до кръста, с ведро лице и топло излъчване в сините си очи, които я гледаха изпитателно.
— Щеше да изминеш трийсет километра, за да ми донесеш пресни кифлички?
Селене нагло се ухили.
— Разбира се, скъпи.
— Тогава ще ти се наложи да вървиш пеша, нали остана без кола.
Селене вдигна ключовете във въздуха и ги разклати, като му намигна.
— Ще взема твоята.
— Моята кола?
Селене взе да му се мазни:
— Хайде, кажи ми къде си я паркирал.
— Хей там, в онази купчина железа, зад черния бор.
Селене разтърка очи, невярваща.
— И тя ли изгоря?
— Струваше ми много, но го направих.
Селене почувства, че я избива студена пот по челото.
— Какво си направил?
— Това, което са правели испанците по време на Конкистата. Изгаряли са корабите си, за да не позволят на дезертьорите да избягат.
— Ти си луд!
— Това го кажи на Ернан Кортес и на Писаро.
Селене се отчая. Как бе могъл! Ама че магаре!
— И сега какво ще правим?
— Ще прекосим планините пеша.
— Как?
— С крака. Заедно. Двамата заедно. Освен ако не държиш да припкаш пред мен, а аз да тичам няколко метра зад теб, да те преследвам и да продължим играта на котка и мишка.
На Селене й беше дошло до гуша от преследвания и бе много сърдита.
— Изгорил си колите, понеже ми нямаш доверие.
Гунар се засмя. Беше я хванал с ключовете в ръка, готова да му открадне автомобила и да го изостави сам насред планината.
— Не се смей.
— Извинявай, Селене, но си доста забавна.
Тя осъзна в каква смешна и нелепа ситуация бе изпаднала, но не се смути. Гунар се отнасяше с нея като с немирно дете. А тя, като пълна глупачка, се хващаше на всичките му въдици. Все пак предпочете да го избие на шега: