— Добре. Ти печелиш. Нямам и грам чувство за ориентация. Не съм способна да стигна до Урт.
— Знаех си.
— Знаел си? — изненада се Селене.
— Познавам те от години.
Тя въздъхна. Беше изгубила по точки, но бе дошъл моментът да свалят картите.
— Предполагам, че Анаид е в Урт — плахо й се изплъзна от устата.
— Правилно предполагаш.
Искреността на Гунар я обезоръжи. Не очакваше толкова лесно да му измъкне истината за местонахождението на Анаид.
— Не я усещам, а и не отговаря, когато се мъча да се свържа с нея.
— Пази се.
— А скиптърът? Той в Урт ли е?
— Да, и той е там.
— Нещо знаеш ли за нея за времето, през което се преследвахме?
— Нищо.
Объркването я парализира.
— Нищо не знаеш и оставяш едно петнайсетгодишно момиче само и безпомощно?
— Не е сама и безпомощна.
— Нима?
— Сред близки и роднини е.
— Не е вярно. Моите приятелки може да се погрижат за нея, но… — Изведнъж осъзна смисъла на думите му. — Нали не ми съобщаваш, че си я оставил на Бялата дама? — заекна, невярваща на ушите си.
— Тя ми е майка.
— Тя е Одиш! — изкрещя възмутена.
Гунар не се уплаши.
— Тя й е баба, именно тя я спаси от Баалат, единствено тя може да я защити и опази от гнева на най-силните всемогъщи Одиш.
Селене побесня, негодуваше:
— Забрави ли за болните амбиции на Кристине? Кой ще опази дъщеря ни от Ледената кралица? Тя е Одиш и със съответните претенции към скиптъра.
Гунар решително отхвърляше обвиненията й:
— Кристине ще изчака, ще остави Анаид сама да вземе решение, но има още много да учи.
Селене закърши ръце.
— Ти ми я отмъкна, за да я предадеш в ръцете на майка си. Искаше да го направиш още преди петнайсет години и сега най-накрая успя.
— Не е вярно.
Селене вече не го слушаше. Сама си правеше изводите.
— Нали точно тя беше снощи тук да вилнее и едва не ме довърши.
Гунар мълчеше. Очите на Селене се разшириха от изумление. Беше изненадана от собствената си интуиция, която й дойде като просветление.
— Кристине те е насочила как да дойдеш дотук. Пак тя ти е дала идеята да изгориш колите. Така ли е? Тя ли беше?
— Бях объркал посоката и бях поел към Сом порт — отбраняваше се Гунар не особено убедително. — Ти ме беше заблудила и именно тя ме предупреди къде си и ми показа пътя към заслона. Що се отнася до колите, идеята да се взривят беше моя.
— Значи си искал да се удавя?
— Напротив! Мислех, че ще побързаш да излезеш от езерото, за да се помъчиш да изгасиш пожара. Когато осъзнах, че влизаш много навътре и се отдалечаваш от брега, се уплаших да не би да не издържиш толкова време на студа.
Селене беше ужасена.
— Значи така. Била е тук и е искала да ме унищожи.
— Не е вярно.
Селене се изправи заплашително пред него.
— Почувствах я как се цели в мен. Не се оставих да ме убие, понеже се потопих в езерото.
— Не е искала да ти причини зло.
— Не мога да ти вярвам, не мога. Ти си й маша! Ти си нейният шпионин, неин слуга, който й се подчинява безпрекословно.
Тя незабелязано пъхна ръка в чантата си, като не сваляше очи от Гунар. Пръстите й напипаха вълшебната дъбова пръчица. Предпазливо я хвана.
— Трябва да намеря Анаид и ще я намеря.
Гунар тръгна да излиза от хижата.
— Ще я открием.
— Ти не — спря го Селене.
— Нима ще ми попречиш?
Селене извади пръчицата от чантата си и я насочи към него. Произнесе някакви думи и Гунар се строполи на земята поразен.
Селене въздъхна. Заклинанието беше забранено. Разрешаваше се единствено в много краен случай. Оставяше тялото за известно време безжизнено, в състояние на пълно безчувствено вцепенение, докато се получи нова заповед, която да го изтръгне от летаргичния сън, наподобяващ по всичко на смъртта. Не го ли събуди навреме, ще умре.
Тя влезе в хижата и подхвана Гунар под мишниците. С огромно усилие го довлече до сламеното легло, което още беше топло и пазеше вдлъбнатата форма на телата им. Бяха прекарали нощта прегърнати, но сега Гунар щеше да спи сам, изоставен на съдбата си.
Няма да се разнежва. Няма да си позволи никакви чувства.
Едва го намести, зави го с одеялото и затвори прозорците. Предполагаше, че някой турист скоро ще го открие. Дори само едно докосване или човешки глас щяха да са достатъчни, за да се възстановят жизнените му функции. Гунар щеше да отслабне, щеше да изгуби сили, но можеше да издържи жив седмици в това състояние. Беше много силен. Тя коленичи до него и вдъхна миризмата му. Цялото му тяло беше напоено с нея. Целуна го по устните и тихо, едва чуто, му поиска прошка.