После излезе от хижата, затвори вратата, погледна в далечината и изчисли приблизително колко й остава до долината на Урт.
Трябваше да си вдъхне кураж, за да измине пътя, пълен с неизвестности и опасности. Самотата в планината я плашеше, но за два-три дни щеше да се добере до целта.
Глава шестнайсета
Снегът и ледовете бяха затрупали каменната крепост Шейде. Така приличаше на призрачно видение, изплувало от кошмар. Истинският ужас обаче беше вътре в него, зад стените, в подземията му.
Факлите, разположени от двете страни на тесните коридори, просмукани с влага, осветяваха пътя на съдебния пристав и първия министър и им разкриваха истинския образ на страха. Видяха много момичета: мъртви, агонизиращи, изтезавани, изнемогващи от глад или загубили разсъдъка си. Двамата обиколиха подземията, където се извършваха престъпленията, и откриха глинените съдове, пълни с кръв; затворническите клетки с пръснати по пода човешки останки; куфарчето с инструменти за изтезаване, с щипците, ножиците и ножовете, предназначени да осакатяват, раняват и да причиняват болезнено страдание; веригите, окачени на стените… Гледаха и не можеха да повярват на очите си. И преброиха собственоръчно тела, кости и човешки останки на около триста жертви, въпреки че слугите, които в продължение на години бяха безмълвни свидетели на толкова ужасии, накрая се престрашиха да си развържат езиците и разказаха за още редица подобни случаи, досега неизвестни. Признаха, че има още трупове, заровени в други имения и замъци на графинята, а също и че някои момичета са заровени в гората, в канавките край пътищата или са хвърлени на дъното на езерото. Цяла Унгария беше изцапана с кръвта на нейните жертви. Кръвожадната графиня бе положила достатъчно усилия, за да заслужи напълно прозвището си. Шестстотин и петдесет девици — погубени.
Туршо и другите кралски пратеници изправиха графинята пред съда и вземаха решение тя да изкара остатъка от живота си зазидана, без право да напуска замъка си. Анаид пък, измъчвана от угризения, изчакваше стаена в тъмното удобния момент да я нападне.
Трябваше да действа в интервала между последното убийство, извършено от кръвопийцата Одиш, и нейното изчезване. Беше пристигнала в миналото прекалено рано. Часовата разлика бе особено мъчителна и дори не й беше послужила да предотврати смъртта на Дориска.
Дали обаче наистина ставаше дума за случайно объркване, или грешката имаше някакъв скрит смисъл, неподозирана цел?
Полагаше усилия, но не можеше да забрави за смъртта на малката. Беше толкова хубава в бялата копринена дреха, с вдигнатите на кок коси, с вълнистите къдрици, падащи като каскада на тила й. Като булка в деня на сватбата си — кърваво бракосъчетание със смъртта.
Не беше ли я обрекла тя, като я избра да й бъде съюзник? Не беше ли се оказала тя пръстът на съдбата за девойката Омар?
Междувременно Дасил се бореше между живота и смъртта, пред очите на Орсолия, безсилна да стори каквото и да било.
Анаид не можеше да й помогне. Раните й бяха заздравели, без да останат белези, но докато беше подвластна на графинята, животът й се люшкаше несигурен, на непрекъснати приливи и отливи. Когато Ержбет Батори стиснеше амулета си, Анаид губеше сили и съзнание. Съобщиха й, че графинята с часове кръстосва стаята си, като лъв в клетка, и шумно се надсмива на наказанието си. В тези моменти се вкопчваше в амулета си, стискаше го и бавно убиваше Анаид.
Трябваше да унищожи талисмана на графинята. Затова беше предприела пътуването назад във времето, затова бе рискувала живота си, своя, на Дасил и на Дориска.
При все това как щеше да влезе в стаята, където тухла по тухла зазиждаха горделивата Одиш, която се подиграваше на собствените си палачи и на човешката им глупост? Щом свършеха със зазиждането, тя щеше да изчезне като дим и само мистерията и легендата за нея щяха да останат за вечни времена.
Изведнъж графинята изкрещя:
— Плъхове!
Работниците, които издигаха последната стена, не й обърнаха никакво внимание.
— Има плъхове! — повтори сърдито графинята, недоволна, че не й отдават нужното уважение.
— Аз лично виждам само една гадина — изхрачи се презрително въоръженият до зъби хайдук — охрана, и заповяда на работниците да не спират.