Атмосферата в килията беше тягостна и напрегната. Ержбет отново си възвърна човешкия образ и нададе страховит пронизителен вик, който мина през фронтона и строши прозорците и чашите в замъка. Още малко и талисманът щеше да изчезне напълно. Кръвопийцата впрегна всичките си сили, за да направи възможно най-мощното заклинание.
Над Шейде надвисна невиждана буря. От Карпатите заприиждаха гъсти заплашителни облаци, полетяха стремително по сивото небе и се скупчиха над замъка, превръщайки следобеда в най-тъмната нощ и изливайки потоци вода, съпроводени със страшни гръмотевици и оглушителен трясък. Поройният дъжд и брулещият вятър връхлитаха с невероятна сила и пометоха овцете, излезли по пасищата в ниското, заедно с овчарите и селяните, още несъбрали инструментите си и неуспели да се върнат навреме по къщята си. Години след това хората щяха да помнят ужасното бедствие, при което за броени минути районът бе изравнен със земята и придошлата вода заля селищата, издави добитъка и съсипа реколтата.
Графинята продължаваше да бъде пленница на Анаид, а талисманът й вече почти бе изгорял.
— Неееееееее! — изкрещя отчаяно Ержбет, стиснала шията си с ръце.
Силата й изчезваше заедно с пушека, издигащ се от магическата й муска. Анаид, макар и с нож, забит в кръста, издържа последния й напор, докато от медальона й не остана само пепел.
Едва тогава издърпа атамето на злата Одиш от тялото си и с ужас установи колко е голямо. Раната й обаче заздравя веднага щом извади ножа. Графинята остана като поразена и си заскуба косите.
— О, не!
Анаид не проумяваше за какво толкова се тюхка графинята.
— Аз лично ти дадох да пиеш от забранената чаша — извика в недоумение Ержбет, като установи регенеративните способности на избраницата.
Анаид не обърна внимание на бръщолевенията й. С едно точно заклинание я вцепени. Сама се изненада от собствената си мощ. Графинята наистина беше изпила кръвта на много деца и девойки Омар, но без талисмана си бе по-слаба от нея.
— Проклинам те да се върнеш там, откъдето си дошла — в света на мрака, на който принадлежиш. Проклинам те и те обричам за вечни времена да останеш пленница в света на здрача и той да сложи край на твоя затвор, да проникне в замъка ти, да завладее тялото и душата ти и да ги унищожи напълно и окончателно — произнесе високо Анаид, докато наблюдаваше как графинята се извива на пода в предсмъртни гърчове и бавно, агонизирайки, изчезва.
Искаше й се да я накара да страда, така както бяха страдали жертвите й, да я накара да плати за злодеянията си, но не можеше да я унищожи въпреки желанието си. Не можеше да поеме риска и да промени миналото. Все пак гледаше в бъдещето, за да освободи Криселда и Елена от затвора им и да си върне скиптъра на властта.
Би трябвало да изпитва задоволство от проявената храброст, но не го чувстваше. Би трябвало да е удовлетворена от добре изпълнената задача, но вместо това усещаше горчивия вкус на поражението.
Анаид се върна при Дасил. Беше изключително уморена, а и много тъжна.
Орсолия я видя и всичко разбра. Прецени, че избраницата бе унищожила талисмана на графиня Ержбет и я е победила. Изправи се с изпълнен с преклонение поглед и докосна Анаид по косата. Коленичи пред нея и й целуна ръцете. Зашепна благодарствени слова толкова дълго и прочувствено, че Анаид се притесни, стана й неудобно. После заведе Анаид до леглото, където лежеше Дасил, хвана дланите й и ги положи върху дълбоката рана на гърдите на малката. Пред изумения й поглед раната се затвори и остана само тънък белег. Стана за секунди, в краткия промеждутък между едно вдишване и едно издишване — прашинка от времето, което бе достатъчно Дасил да си възвърне руменината на бузите, да отвори очи и да се усмихне. Пеперудата изпърха отново по хубавото й личице и Анаид почувства огромно облекчение.
— Аз ли го сторих? Аз ли я върнах към живота? — попита уплашено тя.
— Не беше мъртва, ти проста я излекува.
Дасил обви тънките си дълги ръчици около врата й и я целуна.
— О, Анаид, ти си жива! Жива си.
— Разбира се, че съм. И то благодарение на теб — добави признателна Анаид. — В теб ли е камъкът?
Дасил й каза къде го е скрила. Беше го пъхнала зад каменна плоча в старата кухня. Изпратиха момче да го вземе, а Орсолия се зае да ги нахрани.
— Отдалеч ли идеш? — осмели се най-накрая да я попита.
— Идвам от бъдещето. Делят ни около четиристотин години — тихо рече Анаид и свела очи, добави: — Много съжалявам за дъщеря ти, но не можех нищо да направя.