— Майката мечка ще бди над теб и ще те пази от беди. Не го сваляй от шията си. Никога. Обещаваш ли?
Още щом се допря до кожата й, Сармик почувства как душата й се изпълва с вътрешен покой.
Глава седемнайсета
Завръщането й в настоящето се оказа лесно. Анаид и Дасил, подпомагани от Орсолия, очертаха магическия кръг на горска поляна в Карпатите, стиснаха зеления камък, пречистиха се и под звуците на ритуалните песнопения на матриаршата на клана на белката скочиха в кръга от камъни.
Този път се озоваха точно на мястото в дъбравата, където се бяха разделили с Бялата дама. Изтощени и голи, Анаид и Дасил отидоха до пещерата да помолят Кристине за помощ. Красивата дама ги посрещна топло и сърдечно, облече ги и ги напръска с уханни води, нахрани ги и им приготви меки легла, на които веднага се проснаха и спаха часове наред.
Събудиха се и бяха сами във възхитителния омагьосан дворец. Любопитната Дасил искаше всичко да види и да пипне. Всяко нещо я дивеше и я караше да възклицава. Радостта и изненадата й бяха заразителни и помогнаха на Анаид да приветства завръщането им бодро, с оптимизъм. Все пак отсъствието на Кристине я озадачаваше и тревожеше. Дали няма да я изостави сега, когато беше успяла да унищожи графинята? А нейният скиптър? А Елена и Криселда?
Независимо от своята спонтанност и непринуденост очарователната Дасил беше голяма беля? Анаид я помоли да не казва на никого за пътуването им във времето и да я чака вкъщи, защото трябваше да уреди някои въпроси с баба си. Нарочно избягваше да дава много-много обяснения за Кристине и за това коя всъщност е, а и Дасил нищо не я попита. Прие необичайните обстоятелства съвсем естествено, по детски простодушно. Анаид си помисли, че дори да й беше представила някоя женска горила за своя баба, Дасил би я разцелувала, би й поискала банан и би й пожелала приятна вечер. Струваше й се невъзможно човек да не прояви нито капчица интерес и да не задава въпроси за Бялата дама и за замъка й — целият с огледални стени и скъпоценни камъни. Дасил обаче не го направи. Може би мислеше, че избраницата заслужава подобен дворец и подобна мистериозна баба.
Анаид изпитваше особено топло чувство към малката. Беше толкова млада и невинна, дори осезаемо излъчваше ухание на свежест. Харесваше най-вече кадифеномеката й шия, мургава и грациозна. Преди да се разделят, тя лично сплете на плитка косите й, за да я открие.
— Вратлето ти е прекрасно, като лебедова шия е, трябва да го показваш, а не да го скриваш.
Дасил не беше кокетка, но обожаваше някой да сресва косите й и да й говори красиви думи, а ако този някой беше Анаид — толкова по-добре.
Кристине скоро се върна и не се изненада, че Анаид се е съвзела, а Дасил я няма. Имаше драскотина на ръката си, дрехите й бяха мръсни и смачкани, а очите й святкаха с особено пламъче.
— Къде беше? — заразпитва я разтревожена Анаид, досещайки се за отговора.
Кристине не задоволи любопитството й.
— Първо ти, скъпа. Имаш много, наистина много неща за разказване. Искам всичко да чуя, от игла до конец. Без запетайки, без премълчавания.
Анаид удобно се разположи до красивата дама и заразказва. И докато говореше, лека-полека осъзна колко необикновени са били преживяванията й и колко опасности е успяла да преодолее.
Кристине я слушаше внимателно и Анаид забеляза как челото й се бърчи тревожно, но в края на разказа я прегърна и я поздрави.
— Ти си изключително смело момиче, благодарение на теб победихме.
Анаид веднага схвана, че Кристине е била в света на мрака и се е сражавала с графинята.
— Ти си се борила с нея?
Кристине се засмя.
— По-скоро с това, което бе останало от нея, милинка. Графинята беше истинска развалина.
Анаид си спомни намръщеното лице на Ержбет Батори, нейната мрачна типично карпатска красота. Не се осмеляваше да зададе въпроса, който я измъчваше, но Кристине умееше да чете мислите й.
— Всичко приключи. Свърши се със страшната графиня и с нейния свят. Веднъж завинаги. Беше лесно, тя и без това беше загубила силата си и просто се разпадна на прах пред очите ми.
Анаид подскочи от радост.
— Значи Елена и Криселда са свободни!
— Да, в дома на Елена са и не са съвсем наясно какво точно се е случило.
Анаид изпита непознато досега вълнение.
— А скиптърът? И той ли е тук?
— Да, при Елена е — кимна Кристине.
— А Рок?
— Добре е, вече се възстанови.
За първи път й се случваше да забрави за Рок. Силното желание да си върне скиптъра бе надделяло над любовта й към момчето.