— Какво имаш предвид, Рок?
— Ами мислих много за теб, но… — Вдигна поглед и Анаид откри студенина в очите му.
— Рок? Погледни ме, това съм аз, Анаид. Подай ръка.
Рок отново се дръпна, не искаше да я докосва.
— Съжалявам, Анаид, не знам какво ми става… Имам чувството… че това не си ти. Има нещо особено, което някак не се връзва с теб, сигурно…
На Анаид й се доплака. Щом направеше крачка да го доближи, Рок се отдръпваше.
— Не ме доближавай, моля те.
Анаид си погледна ръцете, кожата, дрехите.
— Какво ти става? Да не съм прокажена?
— Не знам, това е нещо, което не зависи от мен… Плашиш ме — призна си накрая, почервенял от срам.
Анаид се вцепени, объркана. Болката бързо премина в негодувание. Страшно се разсърди. Гневът й плъзна нагоре по тялото, удари я в главата и се изля през очите. Погледът й мяташе огън и жупел. Облаците бързо се скупчиха и скриха слънцето.
— Значи аз те плаша? — изхриптя тя.
— Моля те, Анаид, не го казвай…
— Ей сегичка наистина ще те уплаша. Само гледай!
И действително видът й беше страховит. Вятърът развяваше косите й, а стоманеният й поглед беше студен и жесток. Сините й очи пронизаха Рок и предизвикаха буря. Тя вдигна ръце към небето и от натежалите облаци се изсипа проливен дъжд. Светкавици и гръмотевици раздраха небосвода.
Зяпнал от недоумение, Рок гледаше страшната демонстрация на могъщество, а Анаид, видяла парализиращия ужас, изписан на лицето му, избухна в безумен кикот и произнесе магическите думи на заклинанието, с което призоваваше скиптъра:
— Сорамар нойкалупирт не литасм.
Каза го веднъж, после втори и трети път. Напразно. Скиптърът не се появяваше в ръката й.
Забрави за Рок, за бурята и изобщо за целия свят. Отвори с трясък вратата на къщата и връхлетя вътре като вихрушка да го търси. Елена застана на пътя й.
— Не смей. Омагьосах го.
— Къде е?
Леля й Криселда неволно погледна нагоре към витрината на бюфета. Елена проследи погледа й и стана неспокойна. Анаид бързо отгатна всичко.
— Във витрината ли е?
Елена извади вълшебната си пръчица и я спря.
— Не се приближавай. Скрила съм го на сигурно място.
— И какво ще ми направиш, ако го приближа? — предизвикателно и дръзко се изправи Анаид, с тон, недопустим за девойка Омар.
Криселда се намеси с кротък, но непреклонен глас:
— Няма да се наложи, нали така, миличка? Ти си послушна, аз съм те учила на покорство и смиреност, познаваш законите на Омар и ще проявиш нужното уважение.
Убедителният й тон, благият й глас, с който я увещаваше, изреждайки познатите правила на поведение, за малко не накараха Анаид да отстъпи, но разяждащото я желание надделя.
— Скиптърът си е мой и ще си го взема — твърдо рече тя и направи крачка напред към витрината.
— Чуй ме, Анаид, моля те — опита се да я спре добрата й леля, преди да се е намесила Елена. — Не ни принуждавай да използваме сила.
Анаид вече не я чуваше. С бързо, неочаквано движение извади своята пръчица и произнесе заклинание, за да омагьоса двете жени.
— Заклевам ви да останете неми, глухи и слепи, докато аз реша.
На мига Криселда и Елена изгубиха дар слово, ослепяха, оглушаха и започнаха да се движат напосоки и пипнешком из пространството, като пълзящи гъсеници, излезли извън редицата на другарките си.
Анаид се запъти решително към шкафа, но в момента, в който се канеше да го отвори, глас я спря:
— Не го прави, Анаид. Не го прави.
Този път наистина се стъписа. Гласът не беше нито на Елена, нито на Криселда. Не, не може да бъде! Та това е… Тя се обърна и ето че пред нея стоеше онази, която очакваха.
Беше Селене, майка й — разчорлена, с изпомачкани и скъсани дрехи, с ботуши, целите в кал, и нацапано лице. След преживяното и тежкия преход ръцете й бяха набръчкани и издрани, а погледът й бе суров и остър. Беше прекосила планината сам-самичка, беше обърквала посоката безброй пъти. Беше се катерила по скалите, беше се спускала по планинските склонове и бе вървяла без почивка, без да унива, газейки през студените ручеи и прекосявайки долини. Нощем стоически беше понасяла самотата и страха и бе оставала будна, молейки се Деметер да я закриля, неволно замечтана за топлите обятия на Гунар, жадна да прегърне дъщеричката си, да я гушне и да я залюлее в скута си, да й изпее приспивна песен.
Бяха изминали само няколко часа, откакто Елена се бе свързала с нея и й бе съобщила ужасната новина: Анаид, детето й, беше изгубена.
Изпитваше само едно — отчаяние и безсилие. Беше провалила живота на дъщеря си.