Не можеше да го понесе и искаше да избяга. Издигна магическа бариера зад себе си и хукна към гората, към любимата си пещера.
Насред пътя не издържа и рухна, свлече се върху скала и избухна в отчаяни ридания, но за беда бе запушила с тялото си дупката на невестулки и злополучно успя да изплаши малките. Майка им, млада невестулка, се криеше зад храст и не смееше да се притича на помощ на децата си, да ги успокои. Анаид се разчувства.
— Нищо лошо няма да ти сторя — рече й тя на нейния език.
Невестулката се изненада.
— Хайде, върви да ги успокоиш и ги накарай да млъкнат, стига са скимтели така жално.
Животинката успешно се справи със задачата. Успокои ги, облиза ги хубавичко, даде им да сучат и ги приспа. После смело излезе от бърлогата и се обърна към Анаид:
— Благодаря ти.
Анаид беше съсипана от умора. Беше напълно изчерпана.
— Направи ми една услуга. Отиди да кажеш на Бялата дама, че съм тук, да дойде да ми помогне.
Невестулката потрепери.
— Не мога да го направя.
— Защо?
— Бялата дама си отиде.
— Скоро ще се върне, предполагам…
— Не, няма. Тя замина много надалеч, отпътува, отиде си завинаги.
Анаид се отчая. Не, това е невъзможно.
Но беше самата истина. Пещерата, която преди бе омагьосан замък, си бе възвърнала първоначалния вид. Отново бе мрачна, тъмна и студена. Анаид се стресна, когато запълзя по мрачните й влажни коридори. Не можеше да проумее как толкова години е била любимото й скривалище, още от най-ранното й детство, когато я откри благодарение на Деметер.
Скъпоценностите си обаче намери. Стояха си там, недокоснати, като дар, оставен от баба й. Отвори сандъчето и извади колието със сините сапфири, искрящата си гривна от тюркоази и вълшебната си брошка от аметисти. Сложи си ги и се почувства сигурна, защитена от благотворното им влияние. Те разсеяха отчаянието й, но усещането бе лъжовно, бе само измамна илюзия, продължила твърде кратко. Повърхността на езерото, което с магия бе превърнала във вълшебно огледало, за да открие къде е скиптърът, й върна единствено неясния образ на кутия. Беше невъзможно да разбере къде се намира и къде е скрита.
После, когато пак се върна в пещерата, разбра какво е самотата, нещо отвъд обстоятелствата и отвъд момента. Самотата й беше пълна, абсолютна, всеобхватно печално и безспорно възприятие на собственото й „аз", откъснато от целостта на общността. Съдба върховна и съдбовна. Това беше цената на властта. Това беше обратната страна на царуването й като избраница.
Смрачаваше се, когато дебнеща сянка се промъкна в пещерата, запълзя в тъмното и застана зад гърба й.
Анаид беше нащрек, заела отбранителна позиция, стиснала атамето си в ръка, готова да пререже гърлото на някого, ако се наложи. Само след секунди със светкавично движение вече държеше жертвата си за косите, опряла ножа в гърлото и.
— Не, Анаид! Моля те, недей!
Беше Дасил.
Без да иска, беше одраскала с атамето нежното й вратле, оставяйки тънка прорезна рана.
— Съжалявам — заизвинява се Дасил. — Не исках да те изплаша, а да те утеша.
— Вече знаеш? Знаеш коя съм? Знаеш какво съм? — нападна я яростно Анаид.
Дасил сви рамене.
— Шпионирах ви и знам всичко, но не се страхувам, аз те обичам. — И я прегърна, притисна я силно.
Анаид се успокои и внимателно избърса с върха на показалеца си капката кръв от врата й, сетне се втренчи в нея. Беше кръвта на малката й приятелка — апетитна, свежа и младежка, животворна кръв.
Погледна Дасил, усети нейната безпомощност, долови плахата й усмивка. Прегърна я по-силно и почувства топлината на крехкото й тяло, пулсирането на кръвта й.
Кръвта на Дасил.
Кръвта на една Омар.
Кръвта я привличаше и вълнуваше. Жадуваше за нея.
— Махай се! Върви си! — извика ужасена, отблъсна я от себе си, уплашена до смърт от инстинктивното си желание. — Бягай надалеч, не искам да те виждам никога повече!
Сама отблъсна единствения човек, който по своя воля й се бе притекъл на помощ. Прогони може би единственото живо същество, което й се възхищаваше искрено, безусловно, което я обичаше такава, каквато бе.
С разбито сърце Дасил излезе от пещерата и се изгуби в черната гора.
Анаид беше стигнала до дъното на отчаянието. Не й се живееше. Затова посрещна с признателност зловещото присъствие на пепелянката, беше благодарна на слузестото й докосване и на раздвоения й език и прие с тъжно задоволство светкавичното й отровно ухапване.
После зачака смъртта.
Напразно.