Дупчиците от забития език се инфектираха и кръвта разпространи отровата по цялото й тяло, но то произведе собствена противоотрова, поведе битка да надвие вредителя, пребори се и възстанови здравината си на нетленна и безсмъртна плът.
Изумена, Анаид размърда ръката си, преди малко отекла и подута, и установи, че нищо й няма.
Анаид знаеше, че змията е Баалат и й бе вкарала смъртоносна доза, но Баалат нямаше представа, че Анаид е неуязвима и отровата й няма да й подейства. Вече не беше смъртна Омар.
Проклятието на Оди бе застигнало Анаид, избраницата.
Беше попаднала във властта на скиптъра, бе обсебена от него, бе допуснала всички грешки, предвещани в проклятието, и се бе превърнала в Одиш.
Беше безсмъртна.
Двама мъже стояха на пътя и я причакваха. Отдалеч я чуха, че приближава, спогледаха се, доволно ухилени, и си дадоха уговорения знак. Веднага след това по-младият, на не повече от двайсет години, легна до шейната. Другият разхвърли част от багажа по земята и се просна до кормилото, стаи се неподвижен, като се престори на припаднал. Преди да затвори очи, стисна пушката в дясната си ръка.
Момичето ловко управляваше моторната си шейна. Небето бе оцветено във всички нюанси на теменуженото. Беше залез-слънце, вълшебният час на арктическите миражи, времето, когато от ослепителната белота на пътешественика му се замайваше главата, изпадаше в странен унес и го налягаше необяснима тъга. Пътуваше сама, заедно с едно красиво хъски със сини очи и интелигентен поглед.
Първоначално си помисли, че впрягът не тегли добре, но после си даде сметка, че нещо се е случило. И наистина, когато се приближи, забеляза човек да лежи на земята сред разхвърлени вещи, част от багажа му. Кучетата залаяха. Бяха завързани във впряга и не изглеждаха нито гладни, нито особено изплашени. Май беше злополука.
Нямаше представа какво точно се е случило, но не се поколеба нито за секунда и спря шейната до ранения. В Арктика да окажеш помощ или да приютиш някого беше повече от закон и въпрос на възпитание. Беше залог за оцеляване. Не обърна внимание на другия мъж, проснат върху капрата на шейната, полускрит от кожите.
Сармик се наведе над тялото на младия, но без да й даде време да реагира, една ръка светкавично я сграбчи и стисна да не мърда. Мъжът моментално отвори очи и извика нещо на съучастника си. Сармик чу шум зад гърба си и разбра, че другият се е прицелил в нея с пушка.
— Стой, не мърдай!
Сармик онемя. Беше клопка. Беше жертва на бандитите, които нападаха непредпазливите пътници. Но не бяха предвидили кучето. Хъскито скочи, нахвърли се върху мъжа, който я стискаше за китката, и го захапа, принуждавайки го да я пусне. Другият стреля от толкова близко разстояние, че куршумът изсвистя покрай ухото й.
— Кротко, Тео, кротко!
Беше внук на Леа. Беше младо животно, на израждането на което — само преди три години, тя самата бе помагала и отгледала от паленце. Прекрасен мъжки екземпляр от последното котило на баща си Виктор. Придружаваше я навсякъде, беше като нейна сянка и водач, също както преди време бяха неразделни баща й и неговата баба.
Сармик здраво го хвана за нашийника, за да го усмири и да го накара да спре да ръмжи заплашително, оголил зъби към бандитите.
— Няма нищо да ви направи, не го убивайте, моля ви — горещо занарежда тя.
— Завържи го! — заповяда й този с пушката, който изглежда бе шефът.
Тя се подчини, само и само да спаси кучето си, а после, с вдигнати ръце, се приближи до насилниците.
— Вземете ми парите, ако искате, но ми оставете храна. Пътувам сама.
Бандитите се ухилиха подигравателно.
— Харесва ми моторната ти шейна — рече по-младият, като погали меката седалка.
— Не й трябва риба, за да тегли — подхвърли другият.
— Има страхотна аеродинамична форма.
Сармик почувства, че й причернява.
— С удоволствие бих ви я дала, но трябва да прекося Аляска възможно най-бързо.
— Гаджето ли те чака, хубавице?
Сармик отстъпи крачка назад. Заплашителният тон на младия никак не й харесваше.
— Не ме докосвай.
Тео изръмжа, изопна въжето с напрегнато тяло и направо побесня, когато младежът протегна ръка и скъса колието, което Сармик носеше на врата си.
— Хубава огърлица от мечи зъби. Истински ли са? Той ли ти я подари?
Другият мъж се изсмя.
— Естествено, затова толкова бърза да го види отново.
Натрапниците вдигнаха поглед от огърлицата и извикаха от изненада. Плахото момиче, което допреди ги увещаваше и умоляваше, вече не бе същото. Зениците й почти скриваха ириса, а очите бяха широко отворени и невиждащи, като на слепец. Устните й бяха свити в жестока гримаса. Изплашиха се, понеже доловиха в суровия й поглед непоколебимост и смелост, по-силни от техните. Нищо не можеше да я уплаши и пред нищо нямаше да се спре.