Решително, без да трепне, девойката произнесе странни слова:
— Орре ертекр саралуформ.
И внезапно пушката, която бандитът от шейната бе насочил към нея, започна да се огъва в ръцете му, превърната в змия. Изпаднал в паника, той я хвърли погнусен и тя падна насред кучетата от впряга, които лаеха като обезумели и се нахвърлиха върху плячката си. Разкъсаха я на парчета, сдавиха се, като всяко се мъчеше да отнеме от устата на другото по-големия къс, след което ги налапваха целите, без да ги дъвчат.
Бандитите гледаха като втрещени, с изхвръкнали от орбитите им очи, как кучетата, след като погълнеха парчетата от влечугото, на свой ред се превръщаха в ужасяващи създания, с тяло на змия и глава на куче, изпълзяваха, освободили се от въжетата на впряга, и се насочваха към тях.
Мъжете панически хукнаха, без посока, с единственото отчаяно желание да избягат. Накъдето и да тръгнеха, на пътя им се изпречваше ново куче-змия и ги принуждаваше да отстъпят назад. Много скоро, плувнали в пот, смразени от страх, двамата осъзнаха, че са обградени. Страховитите чудовища постепенно свиваха кръга около тях.
От устата на кучетата-змии заизлизаха огнени стълбове и пламъците им опърлиха косите и веждите на мъжете и ги хвърлиха в ужас. При вида на плячката песовете се облизваха, а змийските им опашки започнаха да се увиват около краката на нещастните разбойници, които разбраха, че ще умрат, погълнати от чудовищата, като жертви на зловеща черна магия.
— Милост, милост, вещице на ледовете! — умоляваше я младият.
— Смили се над нас, вълшебнице на мрака! — проплака мъжът с пушката.
— Ще върнем всичко, откраднато от нас, ако ни подариш живота — обеща онзи, който й бе откраднал огърлицата.
Всичко бе напразно. Разширените тъмни очи на Сармик святкаха от гняв, в който нямаше и капчица милост. Четеше се единствено желание за мъст — студена, нечовешка. В тях нямаше място за чувства.
— Ето ти я, вземи си огърлицата — извика младежът и сякаш нанизът със зъбите на мечката майка в сребърен обков пареше ръцете му, го хвърли на Сармик.
Това ги спаси. Щом нанизът докосна тялото на Сармик, магията за илюзия се разпадна и страховитите змии пак се превърнаха във впрегатни кучета, скимтящи и чакащи господарят да им хвърли храна.
Сармик взе огърлицата и си я сложи с ритуален жест точно както го бе сторила няколко дни преди това майка й. Мигновено усети чудодейното въздействие на майката мечка.
Сармик си възвърна предишната същност и пак стана разумна и добра. Не си спомняше нищо от случилото се.
Състрадателната й душа се смили над бандитите, предложи им малко храна, но мъжете реагираха доста странно. Не само че отказаха каквото и да било от нея, но търтиха да бягат, без да изчакат кучетата си, без дори да ги завържат във впряга на шейната и без изобщо да помислят да си вземат поне малко от провизиите. Тичаха панически, отдалечавайки се от нея, все едно беше самият дявол или негово превъплъщение.
Изненадана, Сармик въздъхна, погали кроткия Тео — нейния добър приятел, и продължи пътя си.
Ама че странна работа! — помисли си. Да й се изпречат на пътя насред ледената пустош и не само нищо да не й откраднат, а отгоре на всичко да й оставят шейната си, заедно с целия кучешки впряг и всичките си провизии. Хубав подарък.
Сармик не съзнаваше, че другото й „аз" се спотайва в ъгълче на душата й и изчаква удобния случай да превземе тялото и волята й.
Глава осемнайсета
В тъмната студена пещера се процеждаше светлина, мека и жълтеникава като зрял пъпеш. Тялото на Анаид се бе схванало. Влагата, която се стичаше от сталактитите и варовиковите стени, бе просмукала дрехите й, а като се разкърши, забеляза, че всичко я боли, дори и душата. Ако, разбира се, Одишките имаха душа.
Чувстваше се ужасно. И тогава в съзнанието й изплува споменът за кошмара. Сънят беше толкова жив, сякаш бе реалност. Беше сънувала Дасил — клетото момиче, разделено от майка си, тичаше разплакано през дъбовата гора и се отдалечаваше от вълшебното й скривалище, сетне потъваше в друга, още по-гъста. Сълзите й мокреха лишеите, а риданията й се губеха сред веселите червени плодове на офиката, с накацали по клоните й грабливи птици. Дасил се провираше между сенките на липите, докато накрая се строполи под отровно тисово дърво. В плача си малката Омар я викаше, но тя не искаше да я вижда повече, беше я отблъснала и изоставила сам-самичка. Измръзнала и уплашена, Дасил се измъчваше от болезнената мисъл, че избраницата не я обича. Викаше името й пак и пак. „Анаид! Анаид!" — повтаряше отчаяно. Но тя не се отзоваваше на горещата й молба. Запушваше си ушите, за да не я чува. Дасил остана така с часове, в сълзи и ридания, докато накрая към момичето допълзя неканена гостенка. Пепелянката.