Тръпки побиха Анаид, когато си спомни за съня. Баалат, финикийската змия, пропълзя по тялото на Дасил, наближи хубавото й вратле и заби дългите си жълтеникави зъби в розовата й плът. Дасил прие смъртта примирено, без да се съпротивлява. Животът й изтичаше бавно, на капки, също както ненаситната Баалат бе изсмуквала кръвта на клетата Дориска.
Споменът я накара да потрепери от ужас, но това беше само сън. Вътрешен глас й нашепваше, че не е само сън. Предчувствието й я предупреждаваше, че този глас казва истината.
Изправи се и с треперещи крака излезе навън. Беше пладне и топлото слънце сгряваше короните на дъбовите дървета. Цвърченето на врабчетата и песента на косовете разсеяха мъката й, а полетът на белокрилите яребици я успокои. Денят беше слънчев, хубав, изпълващ с надежди. Потърси знак, който да разпръсне страховете й, макар и да знаеше, че е истина. Чинките подеха траурна песен. Брадатият лешояд величествено кръжеше в небето, като зловещо знамение, с което свикваше хищните си събратя на гощавка и ги насочваше къде да търсят безжизненото тяло на плячката, скрито от тисовото дърво. Ястребът я бе съзрял от високото и оплакваше смъртта й, спомняйки си как бе вървяла, крехка и слабичка, през гората. Червеноглавият черноперест кълвач си спомни за пеещото й гласче и се натъжи, понеже сега тя беше мъртва.
Анаид ускори крачка и попита мармота, но подплашен, той избяга, без да й отговори. Обезумяла от тревога, попита и къртицата, а още и златисточервеникавата жаба. Накрая една буболечка, затрогната от искрената й мъка, прояви съчувствие и й показа точното място, където беше тялото на момичето.
Анаид си разрани ръцете и краката, като си проправяше път сред храсталака, за да стигне под клоните на тиса. Коленичи, разчисти окапалите листа и се хвана за сърцето. Там, восъчнобледа и бездиханна, лежеше малката Дасил. Беше мъртва.
На шията й, подута и посиняла, се виждаха две дупчици — знакът на Баалат.
Прегърна безжизненото й тяло и усети, че е студено.
Тогава Анаид разбра, че и Одиш изпитват болка и са способни да страдат. Тя беше Одиш, а мъката я задушаваше. Или чувството за вина, или терзанието, или покрусата? Не беше подготвена за смъртта, а още по-малко за смъртта на някой толкова чист и невинен като Дасил. Това я издигаше в собствените й очи. Способността й да тъгува и дори да плаче над бледите страни на мъртвото момиче я изпълни с гордост. Значи не е бездушно същество, не е нечовешки жестока, не е безчувствена.
Постепенно се зарази от собствения си ентусиазъм. Дасил беше жертва на егоизма й и не бива да умре. Заслужаваше втори шанс. Самовнушението за силата и невероятните й възможности я накараха да забрави, че е Анаид. Тя беше избраницата, онази, за която се говореше в пророчествата. И Омар, и Одиш се страхуваха от нея. Беше безсмъртна. Беше всемогъща. Можеше да си позволи привилегията да дарява живот, също като майките, като семената, като самата природа.
Вдигна поглед и в далечината съзря долините, покрити с момини сълзи, с нарциси, орхидеи и хенсиани. Чудна гледка, която Дасил никога повече няма да види. Не е справедливо. Не може да го позволи.
Взе на ръце тялото на момичето, леко като перце, и го вдигна към слънцето. Призова небесното светило за цялата му сила и могъщество и горещо го помоли да сгрее кръвта на Дасил и да й вдъхне отново живот.
— Адир евелву алле — произнесе на древния език и гласът й мощно отекна като грохот.
Косовете замлъкнаха, а дивите кози се заковаха на място, сепнати, по високите планински скали. Земята потрепери, клоните на дърветата изпукаха и цели канари се затъркаляха по стръмните склонове. От недрата на земята се разнесе глух тътен и горските живинки побягнаха изплашени от бърлогите си.
Анаид вдигна още по-високо тялото на Дасил и всички видяха как слънцето се надвесва над нея и плъзва лъч по склопените очи на мъртвата. За няколко секунди времето спря. Сърцата престанаха да туптят, соковете в дърветата секнаха, а пеперудите прекъснаха полета си.
Накрая клепките на Дасил потрепнаха. Краката й заритаха във въздуха като на новородено, току-що излязло от утробата. Устните й се отвориха и поеха жадно глътка кислород, а гърдите й се изпълниха с живот. Кръвта отново потече във вените й, а страните й поруменяха, възвърнали цвета си.