Също като Чери Бейкър, която винаги наричаше старовремската претрупана дневна стая на мис Марпъл „хола“. „Това е дневна, Чери“, тактично я поправяше мис Марпъл. Тъй като бе млада и добра по душа, Чери се стараеше да запомни, макар че думата „дневна“ очевидно й се виждаше много забавна и чудата, така че от езика й неизменно се изплъзваше думата „хол“. Най-сетне, стигнаха до нещо като компромис, като Чери започна да казва „гостната“. Мис Марпъл имаше много добри чувства към Чери. Всъщност, тя се казваше мисис Бейкър и живееше в Новия квартал. Бе една от многото млади съпруги, които пазаруваха в супермаркета и се разхождаха с детските си колички из тихите улици на Сейнт Мери Мийд. Всичките бяха спретнати и издокарани и им личеше, че редовно посещават фризьорски салон. Появяването им бе винаги съпътствано от смях и глъчка. Приличаха на ято щастливи птички. Поддали се на безсрамните уловки на пазаруването на изплащане, те винаги се нуждаеха от пари на ръка и макар че съпрузите на всичките да получаваха добри заплати, припечелваха допълнително от готвене или почистване по домовете. Чери готвеше бързо и добре, бе умна млада жена, винаги записваше правилно телефонните съобщения и незабавно откриваше грешките в сметките на търговците. Нямаше обаче вкус към изтупване на дюшеци, а що се отнасяше до миенето на съдове мис Марпъл винаги извръщаше глава встрани, когато преминаваше покрай кухнята, за да не наблюдава как Чери прави това. А Чери го правеше просто — поставяше всички съдове вкупом в умивалника и ги поръсваше с цяла лавина препарат за миене. Във връзка с това мис Марпъл незабелязано извади стария си устърски чаен сервиз от ежедневна употреба и го прибра в ъгловия шкаф, откъдето той излизаше само при по-особени случаи. Вместо него купи модерен сиво-бял сервиз без позлата, която да е изложена на опасността да се олющи при миенето.
Колко различно бе всичко някога… Вярната й Флорънс например бе същински гренадир сред прислужниците. Мис Марпъл си спомни и за Ейми, Клара и Алис, за тези „мили малки прислужници“, които идваха от сиропиталището Сейнт Фейт „за обучение“ и след това си намираха по-добре платена работа другаде. Бяха простички момичета, нерядко глуповати, а Ейми, определено тъповата. Обикновено се събираха на клюки с другите селски прислужници и излизаха на разходка с помощника на търговеца на риба или на градинаря на кметството, или с някой от безброя чираци на бакалина мистър Барнс. Мис Марпъл си спомни с умиление за многото вълнени дрешки, които бе изплела за многобройните им чада. Тези послушници не успяваха да се справят с телефона, а и в смятането съвсем не ги биваше. От друга страна, умееха превъзходно да мият съдове и да оправят легла. Притежаваха умения, но не бяха образовани. Странно защо, днес именно младите образовани момичета и жени се занимаваха с къщна работа — чуждестранни и местни студентки по време на лятната ваканция и млади омъжени жени като Чери Бейкър, живеещи на улици с фалшиви названия в нови квартали.
Разбира се, все още имаше и хора като мис Найт. Мис Марпъл се сети внезапно за това, след като от тежките стъпки на мис Найт на горния етаж свещниците на поставката над камината започнаха леко да подрънкват. Мис Найт очевидно бе приключила следобедната си почивка и след малко щеше да започне следобедната си разходка. След минута щеше да слезе при мис Марпъл и да я попита иска ли да й донесе нещо от града. Мисълта за мис Найт предизвикваше у мис Марпъл една и съща реакция. Разбира се, беше наистина много мило от страна на скъпия й племенник Реймънд да се погрижи толкова за нея, пък и мис Найт беше самата грижовност. Вярно беше и това, че след прекарания бронхит наистина се бе почувствала много слаба и без съмнение доктор Хейдък беше прав, когато безапелационно заяви, че отсега нататък вече не трябва да остава сама вкъщи. Тук мис Марпъл обикновено преставаше да разсъждава по въпроса. Нямаше смисъл да си повтаря мисълта: „Ех, ако можеше само да е някоя друга жена, но не и мис Найт“. Даваше си сметка, че в днешно време възрастните дами трудно можеха да си намерят компаньонки. Едновремешните предани камериерки отдавна бяха изчезнали. Ако се разболееше човек сериозно, можеше с цената на много пари и трудности да си осигури присъствието на истинска медицинска сестра, или пък да постъпи в болница. След като обаче преминеше критичната фаза на заболяването, човек неизбежно се оказваше в ръцете на жени като мис Найт.