Тя ще отсъства поне час и половина, прецени мис Марпъл. Всички хора от Новия квартал пазаруваха по това време.
Мис Марпъл се опита да си представи какво точно прави в момента мис Найт в магазина на Лонгдън и отгатна. В този момент мис Найт даваше обяснения.
— Разбира се, самата аз чудесно си давах сметка, че не могат да бъдат готови толкова рано. Естествено обаче, казах на старата госпожа, че непременно ще проверя. Клетите старци, толкова малко радости са им останали. Човек трябва да се опитва да им повдига настроението. А тя е наистина една много мила стара госпожа. Е, наистина, започнала е да поизкуфява малко, но това си е в реда на нещата, на тази възраст няма как да не ти отслабне умът. Я, този плат си го бива. Имате ли го и в други разцветки?
Изминаха двадесет минути в празни приказки. Когато мис Найт най-сетне си тръгна, главният продавач изръмжа недоверчиво.
— Изкуфяла ли? Ще повярвам, когато сам го видя. На старата мис Марпъл акълът й открай време сече като бръснач и сто на сто и сега си е същият — след този коментар отиде да обслужи една млада жена с тясно прилепнали панталони и моряшки пуловер, която се интересуваше от пластмасови завеси за баня с щамповани раци по тях.
„Сега се сещам на кого ми прилича“, помисли си с удовлетворение мис Марпъл. Винаги й бе приятно да открива прилика между нейни нови и стари познати. „На Емили Уотърс ми прилича. Същият кокоши акъл.“
Какво впрочем се бе случило с Емили? Нищо особено, реши тя. По едно време почти се бе сгодила за един свещеник, но след няколко години връзката угасна. После мис Марпъл изхвърли болногледачката от мислите си и се зае с оглед на обстановката. При бързото прекосяване на градината успя да забележи, че Лейкък бе подкастрил старите розови храсти по начин, подхождащ повече за хибридни сортове, но не позволи това да я ядоса, нито да наруши удоволствието й от предстоящата съвсем самостоятелна разходка. Имаше щастливото усещане, че започва едно приключение. Зави надясно, прекоси градинката на викариата и излезе на пътя. Там, където по-рано имаше дървена порта, за да не влиза добитъкът, сега стоеше голяма желязна врата, от която започваше асфалтирана пътечка. Пътечката водеше към малко мостче над потока, а отвъд мостчето, там, където по-рано бяха пасбищата с крави, започваше Новият квартал.
Втора глава
С настроение като Колумб, отправил се да открива нови светове, мис Марпъл прекоси моста, продължи по пътеката и след четири минути се озова в Обри Клоуз.
Разбира се, мис Марпъл бе виждала Новия квартал откъм Маркет Бейзинг Роуд, сиреч, беше виждала неговите улички и редици от красиви спретнати къщи с телевизионни антени и боядисани в синьо, жълто, розово и зелено врати и прозорци само отдалеч. Досега си беше представяла квартала само като на карта. Никога не го бе посещавала. Сега обаче вече беше тук и наблюдаваше новия непознат й свят, чужд на всичко, което познаваше. Стори й се, че наблюдава модели, сглобени от елементи на детски конструктори. Мис Марпъл не възприемаше видяното като реално.
Хората също не изглеждаха реални. Като наблюдаваше младите жени с панталони, младежите и момчетата с подозрителна външност и пищните бюстове на петнадесетгодишните момичета, мис Марпъл не можеше да се освободи от усещането, че присъства на нещо неприлично. Никой не й обърна внимание, докато се разхождаше. Излезе от Обри Клоуз и се оказа в Дарлингтън Клоуз. Забави ход и жадно се заслуша в откъслечните разговори между майки с детски колички, между момичета и момчета, между мъжете със заплашителни външности, на които много подхождаше името Тед. От къщите се подаваха майки и викаха децата си, които както винаги, правеха точно онова, което им бяха забранили. Децата, реши мис Марпъл, винаги са си едни и същи. На лицето й се появи усмивка, защото започна да открива прилики между минувачите и нейни стари познати.
Онази жена бе също като Кери Едуърдс, а другата, мургавата — като момичето на Хупър. И тя, подобно на Мери Хупър, ще си провали брака. А онова, мургавото момче, беше също като Едуърд Лийк — буйно, но всъщност безобидно. Светлокосото пък приличаше на Джош, момчето на мисис Бедуъл. Симпатични момчета. Третото, дето приличаше на Грегъри Бинс, щеше навярно да тръгне по лош път, реши мис Марпъл. Може би и неговата майка бе като майката на Грегъри…
Зави на ъгъла и се оказа в Уолсингъм Клоуз. Настроението й ставаше все по-бодро.
Новият свят бе също като стария. Къщите бяха различни, улиците вместо „стрийт“ се наричаха „клоуз“. Дрехите бяха различни, гласовете бяха различни, но самите човешки същества не се бяха изменили. Макар и да използваха малко по-други изрази, разговаряха по същите въпроси, по които се разговаряше и преди.