На стълбището внезапно се появи сержант Тидлър.
— Сър — обърна се той към Крадък, — може ли да ви кажа нещо насаме?
— След малко ще се върна — каза Крадък на Джейсън Ръд и слезе по стълбището.
— Не забравяй — каза му мис Марпъл, — че клетият Артър Бедкок няма нищо общо с тази работа. Дошъл е на партито, защото е искал поне за миг да зърне момичето, за което е бил женен в младостта си. Предполагам, че тя дори не го е познала. Греша ли? — зададе въпрос към Джейсън Ръд.
Джейсън Ръд кимна отрицателно.
— Не вярвам. Поне на мен нищо не ми е казвала. Не вярвам да го е познала — добави той замислено.
— Вероятно е така — каза мис Марпъл. — Така или иначе, той е съвършено невинен. Никога не е пожелал да я убива или да й стори зло. Не забравяй това — тези думи бяха отправени към слизащия по стълбището Дърмът Крадък.
— Уверявам те — успокои я Крадък, — че той даже и за миг не е бил застрашен, от каквото и да е. Не можеше обаче да не го разпитаме отново, след като разбрахме, че някога наистина е бил женен за Марина Грег. Не се тревожи за него, лельо Джейн — промърмори тихичко, като ускори ход по последните стъпала.
Мис Марпъл се обърна към Джейсън Ръд. Изглеждаше замаян, с поглед, отправен някъде в безкрая.
— Ще ми позволите ли да я видя? — попита мис Марпъл.
Той размисли за миг и след това кимна утвърдително.
— Да, можете да я видите. Струва ми се, че сте успяла да прозрете много точно чувствата й.
Тръгна напред по коридора и мис Марпъл го последва. Отвори вратата на голямата спалня и леко дръпна завесите.
На огромното легло с форма на раковина лежеше Марина Грег със затворени очи и сключени ръце.
Мис Марпъл реши, че навярно така е изглеждала Дамата от Шалот, поела сетния си път в лодката, плаваща към Камелът. А и застаналият до нея скърбящ мъж с измъчено и грозно лице можеше да се приеме като един съвременен Ланселот.
— Щастие е за нея, че е взела свръхдоза — промълви тихо мис Марпъл. — Смъртта действително е била за нея единственият път за бягство. Да, цяло щастие е, че е поела свръхдоза. Или тази свръхдоза й е била дадена?
Погледите им се срещнаха, но той не изрече нищо.
— Тя бе толкова обаятелна! — каза той със сломен глас. — И толкова много изстрада.
Мис Марпъл погледна отново неподвижната фигура. Бавно изрече последните няколко стиха на поемата: