Доктор Клайн се приготви да обсъди с Хайман дали да интубират гърдите му, когато сърцето на пациента спря за трети път. Колкото и усилия да полагаха, нямаше какво повече да направят, освен да го гледат как умира. След още десет минути трескава работа Аника усети докосване по рамото. Строгият поглед на Петер беше достатъчно красноречив. — Откажи се.
Тя погледна ядосано часовника на стената и се изуми, като видя, че са работили половин час. 17:18. Смяната й бе свършила преди осемнайсет минути.
Аника махна гумените си ръкавици и шапката от главата си. Повече от всичко йсе искаше да измие потта от сплъстените си черни коси, но пред спешното отделение сигурно имаше полицаи, които чакаха да говорят с нея. В края на краищата пациентът бе извършил закононарушение.
Като лекар от спешно отделение тя знаеше, че е важно да се дистанцира от пострадалите, но загубата на някои от тях й причиняваше болка, за която не казваше на никого. Аника трябваше да прогони тези мисли, докато не минеше достатъчно време, за да разсъждава трезво за чувствата си. Тя изми ръцете си, преоблече се и приглади косите си. Очите й бяха изненадващо ясни въпреки случилото се преди малко и дванайсетчасовата съботна смяна.
Доктор Хайман я настигна в коридора.
— Заминавай на почивка. Аз ще се оправя с полицията и с докладите.
— Сигурен ли си? Аника се учуди, защото Хайман не беше известен със състрадателно отношение към пациентите и колегите си. — Да.
— Благодаря, Петер. Длъжница съм ти.
Тя реши да си вземе душ, когато се прибере в апартамента си, а не в болницата. Не искаше да вижда шефа си, доктор Зехт. Взе мръсните си дрехи от шкафчето и ги сложи в чантата си. Апартаментът й се намираше срещу болницата, затова щеше да се прибере по престилка.
В последната минута Аника се сети за нещо, което трябваше да направи, преди да си тръгне — да занесе ключ на съседката си, хирургична сестра от клиниката, за да полива цветята. Освен това трябваше да изхвърли от хладилника остатъците от храната от седмицата. На другия ден щеше да пътува до град Изманинг по поръчка на дядо си, а в понеделник щеше да замине за Гренландия.
— Доктор Клайн, точно теб исках да видя. — Доктор Хайнц Зехт я чакаше в засада пред женската съблекалня. — Опасявах се, че вече си тръгнала.
„По дяволите!“ Аника отбягваше Зехт от няколко седмици. Знаеше за какво иска да разговарят и се надяваше да го отложи до завръщането си от експедицията в Гренландия. Ако можеше, щеше да отлага разговора вечно. Зехт се готвеше да я принуди да вземе решение, за което не беше готова.
— Тъкмо си тръгвах. Смяната ми свърши преди малко. — Преди няколко минути Аника беше заредена с адреналин, но сега не чувстваше нищо, освен умора. Тя скръсти ръце на малките си гърди.
— Да. Току-що говорих с Петер. Изпуснали сте пациент — високомерно каза доктор Зехт, сякаш Аника беше виновна за смъртта на младия мъж.
Тялото й се вцепени.
— Направихме всичко възможно.
— Убеден съм — разсеяно каза Зехт. — Петер е добър лекар.
Аника положи усилия да не отговори. Откакто дойде да работи в болницата, тя и Зехт не се спогаждаха. Той наближаваше шейсетте и смяташе, че само мъжете могат да бъдат добри лекари. Крайно отрицателното му отношение към жените беше широко разпространено в Германия. Но моментът не бе подходящ да го упреква за това.
— Искам да бъда откровен с теб, Аника — каза Зехт, сякаш някога се бе държал по различен начин с нея. — Изпълнението на задълженията ти не отговаря на стандартите на клиниката.
Аника не предполагаше, че той ще прибегне до тази тактика, и за миг се смути, но се съвзе бързо и вместо да му позволи да довърши мисълта си, атакува.
— Способностите ми на лекар напълно отговарят на стандартите. Всички проверки и оценки ме поставят на челните места в екипите на травматологичното отделение. Имам награди от медицинските колегии и кметът ме похвали, когато дъщеря му бе приета със спукан апендицит. По-наясно съм с новите методи от всеки друг от персонала ви и преди да дойда тук работих една година в интензивно отделение в Лос Анджелис. За седмица виждам повече травми, отколкото лекарите в тази клиника виждат за месец. Затова бихте ли ми казал в какво отношение не отговарям на стандартите ви, доктор Зехт?
Тя пое дълбоко въздух.
— Не поставям под съмнение способностите ти на лекар.
Към тях се приближиха двама лаборанти и Зехт докосна Аника за лакътя, за да я отведе настрана. Допирът беше неприятен. Зехт не би постъпил така с лекар мъж. Не би го направил дори с портиер.