Макар че въпросът не беше толкова важен, Пол Барнс не желаеше да споделя нищо.
— Не са фасада. Топографското дружество… ни прави услуги. Вероятно си спомняте речта на Брус за трите вида изследователи — истинските, онези зад бюрата и последните, които плащат на други да им вършат работата. Да кажем, че ЦРУ е в третата категория, когато искаме да сме сигурни, че някои трудни операции ще бъдат осъществени.
— И вие им плащате?
— Защо смятате, че всяко училище в страната плаща два пъти по-висока цена от нормалната за абонамент за списанието им?
— Субсидия за черен бюджет?
— Точно така. Между другото, Айра не работи пряко за ЦРУ. Изпратиха ни го от Белия дом за тази мисия.
— Той ми каза това. Всъщност се опитва да ме убеди да постъпя на работа там като специален съветник по научните въпроси на президента. — Мърсър не знаеше дали ще приеме, но беше поласкан.
— Ако това ще ви утеши, Брус не остана много доволен, когато поисках да ви завербува — добави Барнс.
— Друг път ще се занимавам с Чарли — каза Мърсър. — Събрали сме се да обсъдим какво можем да направим един за друг.
— И да се разберем какво да направим с единствената останала кутия на Пандора и иконата на руския свещеник. Те са последната връзка с едно уникално откритие. Тъй като сте учен, трябва да съзнавате, че парчетата в кутията може да съдържат информация за нашата вселена и създаването й.
Барнс се опита да наложи своето с изпитателен поглед, но Мърсър остана невъзмутим.
— Съмнявам се дали наистина вярвате в науката, господин Барнс.
— Къде са парчетата от метеорита? — Директорът на ЦРУ се наведе напред в поредно усилие да спечели психологическо предимство. — Айра Ласко бе разпитан в болницата и каза, че не знае.
— Излъгал е.
По предварителна уговорка възрастните ловци на нацисти бяха пренесли малкия си телевизор и видеото в трапезарията. Мърсър сложи видеокасетата и зачака фрау Гьотц да натисне копчето.
— Тези кадри бяха направени вчера — добави Мърсър. Образът на екрана потрепваше и на фона се чуваше бръмчене. Зрителите скоро разбраха, че записът е правен на борда на летящ хеликоптер. Камерата се насочи към прозореца. Студеният Атлантически океан се вълнуваше във вечния си ритъм на хиляда фута отдолу. Заснежените върхове на планините приличаха на низове от бели мъниста. Картината трепна и камерата показа Мърсър, който седеше в дъното на товарния хеликоптер.
— Кой е снимал това? — троснато попита Барнс.
— Айра искаше да бъде с нас, но не можа да се измъкне от болницата. Отец Ватутин снимаше — отговори Мърсър.
На екрана се появи кутия, поставена до вратата на хеликоптера. Мрачната кабина се изпълни със златисто сияние. На единствената останала кутия на Пандора бе подпряна друга блестяща реликва — последната икона на Распутин.
Яков Айзенщад изсумтя, когато видя кутията. Макар че вече беше предупреден какво има на записа, очите му се насълзиха. Той несъмнено мислеше за онова, което представляваше кутията, за произхода на златото и за загиналите заради него.
Барнс пое дъх и погледна Мърсър, опитвайки се да разбере какво става. Мърсър се усмихна победоносно и той разбра всичко. — Не!
Кадрите потвърдиха опасенията му. Отец Ватутин остави камерата, отвори вратата и после отново фокусира обектива върху Мърсър, който изрита навън тежката икона. Камерата проследи как антиката полетя надолу към океана и скоро бе погълната от вълните. Барнс пребледня от безсилие и гняв. Следващите кадри показаха как Мърсър подпря крака на стената на хеликоптера и облегна гръб на стокилограмовата кутия на Пандора.
Ватутин фокусира камерата върху свастиката от едната страна на кутията и я проследи, докато Мърсър я блъсна към отворената врата, после се обърна към обектива и започна да говори.
— Проблемът с научните открития е, че винаги ги помним. Не можем да забравим как се прави ядрена бомба или отровен газ, нито можем да предотвратим разпространението на тези знания. Ако използваме клишето, излезе ли духът от бутилката, никой не може да го върне. Това е дух, който няма да позволя да бъде пуснат от бутилката. Военните приложения на радиацията от кутията на Пандора далеч надминават потенциалната й научна стойност. Един луд руснак е осъзнал това преди сто години и е скрил истината, докато друг луд, този път германец, за малко не е успял да освободи унищожителния й потенциал. Сега е мой ред да сложа край на тази история веднъж завинаги.