Виена, Австрия
В днешно време
Когато времето беше хубаво, старецът и малкият му дакел се разхождаха по Картнерщрасе. Модната търговска улица минаваше край прочутата Виенска опера и постоянно бе пълна със зяпащи туристи и забързани местни жители. Повечето собственици на магазини познаваха мъжа, който тътреше краката си, и кучето му с форма на кренвирш. Той вървеше по този маршрут от години. Мнозина го наричаха доктор, макар че никой не знаеше дали човекът заслужава тази титла. Очите му бяха ясни въпреки напредналата възраст, а гласът му беше завладяващ.
Беше краят на юли. Въздухът беше топъл и изпълнен с мириса на пасти и на уличното движение. Докторът си имаше болежки, затова носеше тънко сако над ризата и жилетката и мека шапка на главата си. През зимата дакелът Хендел беше облечен в кариран вълнен пуловер, с който приличаше на пътническа чанта, но в летния ден лъскавата му черна козина блестеше като антрацит.
Тази сутрин докторът крачеше целеустремено и онези, които го познаваха, се учудиха, че го виждат толкова рано. Обикновено той не минаваше преди десет или десет и половина край подобната на сватбена торта опера, построена в стил барок. Хендел изглежда усещаше, че случаят е спешен, и послушно припкаше до стопанина си. Зад Министерството на финансите се извисяваше близо 140-метровата кула на катедралата „Щефансдом“. Огромната готическа църква с изпъстрен с мозайки таван беше символ на Виена, както Айфеловата кула — на Париж.
Преди да стигне до Йоханесгасе, старецът поведе кучето си надясно и изчака на тротоара да минат няколко червени трамвая и редица от коли и камиони. Пушилката от превозните средства беше потъмнила долните етажи на много сгради и архитектурните детайли бяха скрити под натрупваната в продължение на столетия мръсотия. В лабиринта от улички край църквата „Света Ана“ Хендел се развълнува. Знаеше, че приближават до целта си.
Като всички други на алеята, къщата беше двуетажна и с бяла фасада от хоросан. Отпред имаше малък двор, а прозорците и стряхата на стръмния покрив бяха украсени с ковано желязо. На тежката врата бе окачена бронзова табелка с надпис ИНСТИТУТ ЗА ПРИЛОЖНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ.
Ръководителите на института позволяваха на икономката фрау Гьотц да живее в двустайния апартамент в задната част на сградата. Макар че беше едва девет часът, тя вече бе отключила вратата и когато влезе във фоайето, докторът долови аромата на кафе и на прясно приготвена торта. Той разкопча каишката на Хендел, който хукна към любимото си място в задната част на къщата, където лъчите на утринното слънце бяха затоплили постелката му.
— Добро утро, хер доктор! — каза фрау Гьотц, излизайки от кухнята, за да помогне на стария професор по история да съблече сакото си.
— Добро утро, фрау Гьотц — отговори доктор Яков Айзенщад.
Двамата се познаваха от четиридесет години, но никога не бяха произнасяли малките си имена, когато се обръщаха един към друг. Фрау Гьотц беше няколко години по-млада от работодателя си и дълбоко уважаваше традициите отпреди войната. А вероятността той да я нарече Ингрид бе равна на шанса фрау Гьотц да обуе панталон. Това, разбира се, по никакъв начин не намаляваше загрижеността, която тя проявяваше към Айзенщад и към съдружника му в института — професор Теодор Вайцман. Двамата мъже бяха вдовци толкова отдавна, че ако не беше нейното влияние, щяха да изпаднат в ергенска немарливост. Ингрид се грижеше на дрехите им да има съответния брой копчета и обядът, който им приготвяше, да бъде пълноценен.
— Професор Вайцман вече е горе — уведоми го фрау Гьотц. — Изпревари ви с един час.
— Уговорихме се да дойдем в десет. Старият глупак не може да чака, а?
— Очевидно не. — Икономката знаеше с какво се занимават тези хора и силно вярваше в каузата им, но не можеше да се увлече и задълбочи в купчина прашни стари документи, както правеха те. Понякога приличаха на малки момчета. — Ще му дам аспирин за преуморените очи, когато поднеса обяда ви.
— Благодаря — разсеяно каза Айзенщад, който вече се бе насочил към стълбището.
Институтът бе претъпкан с материали и подреждането на фрау Гьотц не помагаше. Тя чистеше редовно, но в тихата къща пристигаха толкова много стари книги и документи, че не насмогваше. На всички стени в предната част на сградата с изключение на малките прозорци с изглед към улицата имаше лавици. Дори над вратите имаше лавици за малко използвани ръкописи и документи. Банята също бе отрупана с книги, а ваната — пълна с материали, затова фрау Гьотц се къпеше в апартамента. От двете страни на тесните стъпала за втория етаж също бяха наредени книги.