Всеки том и папка с документи бяха посветени на еднаединствена тема и доктор Айзенщад бе прочел всичко по нея. Това беше смисълът на живота му от четиридесет години — да събира информация и внимателно да я пресява, за да открие нишката, която щеше да го отведе до отговорите и възмездието.
Между двете лавици на стената на горната площадка на стълбището имаше тясно празно пространство. Там бе окачена снимка на личността, вдъхновила Айзенщад — Симон Вайзентал. Под нея имаше надпис, гравиран на парче дърво и подписан от самия велик човек: „НИКОГА ВЕЧЕ!“ На Айзенщад не му бе необходимо да вижда надписа като напомняне. Паметта му и номерът, татуиран на рамото му, никога нямаше да му позволят да забрави. Също като Вайзентал, Айзенщад и Вайцман бяха оцелели от лагерите на смъртта и бяха станали ловци на нацисти. По-точно издирваха злато и други ценни предмети, откраднати от евреите при нацисткия режим.
Айзенщад изкачи стълбите, зави наляво и влезе в кабинета.
— Теодор, уговорихме се днес да не идваме рано — упрекна го той, макар че всъщност не беше ядосан.
— И ти идваш един час по-рано от обикновено. Теодор Вайцман беше по-нисък от съдружника си и не толкова пълен в ханша. Побелелите му коси още бяха гъсти и буйни, а веждите бяха надвиснали като рошави четки над черните очи.
Кабинетът гледаше към градината и миришеше на тютюн за лула, защото и двамата мъже пушеха въпреки предупрежденията на лекарите. Бюрата им бяха поставени едно до друго в средата на стаята. Издрасканата им повърхност беше отрупана с документи и пепел от лулите. На двете бюра имаше по няколко снимки в рамки. Двете най-големи фотографии бяха на отдавна починалите им съпруги.
— Започна ли да преглеждаш новите материали? — Айзенщад се настани на старинното кресло и дървото изпука като ставите му.
— Разбира се. Затова дойдох два часа по-рано.
— И какво научи?
— Няма да правя изводи вместо теб, Яков. Взаимоотношенията им бяха на приятели, които знаят, че никой не може да обиди другия.
Вайцман запали първата си лула за деня и реши да отвърне на упрека.
— Престани да прехранваш Хендел. Мисля, че има запек.
— Кой няма?
Фрау Гьотц донесе сребърен поднос с кафета и две парчета торта. Тя поднесе и две чаши с вода според вековната виенска традиция. Вайцман й бе казвал безброй пъти да не носи вода, защото двамата мъже не я пиеха, но фрау Гьотц не се отказваше от обичая.
— Кажете ми защо сте толкова развълнувани тази сутрин? — Тя остави подноса с кафето на единственото свободно пространство на съединените бюра. — Предполагам, че това има нещо общо с пакета, който куриерът донесе снощи.
— Знаете, че имаме източник в Сталинград — отговори Вайцман. Също като Яков, и той употребяваше довоенните имена на много от градовете в бившия СССР.
— Да, той започна да ви изпраща наскоро разсекретени архивни материали.
— При това е доста загадъчен. Не знаем кой е този човек, нито как се добира до документите, но сме му много благодарни. Нали, Яков?
— Много странно — каза Айзенщад, дъвчейки парче торта. — Материалите са превъзходни, предимно оригинали на германски документи, заграбени от съветската армия, когато е превзела Берлин през 1945 година. Руснаците пазеха в тайна тази информация няколко десетилетия.
— И сега някой я изпраща на вас? — леко подигравателно попита фрау Гьотц.
— Институтът има добро име — машинално възрази Вайцман, макар че знаеше какво има предвид икономката. Те не бяха толкова известни, нито добре финансирани, колкото другите организации, занимаващи се със същата дейност. — Това започна преди два месеца. Отначало получихме два плика за една седмица, а после нищо в продължение на десет дни. След това пристигна онзи голям пакет, който куриерът едва домъкна дотук. А през последните три седмици идват малки пликове по обикновената поща. Материалите разказват изумителна история, която се надяваме да завърши със специалната доставка, донесена вчера.
— Разбирам. — Фрау Гьотц знаеше, че не трябва да кара двамата мъже да разкрият историята, докато не са готови. — Тогава ще ви оставя да работите. Обядът ще бъде точно в дванайсет. Хер доктор, ще разходя Хендел в единайсет, ако желаете.
— Благодаря, фрау Гьотц. — Айзенщад вече беше погълнат от документите, подпечатани с орела на Вермахта, които Вайцман му даде.
В дванайсет фрау Гьотц им донесе обяда, но те не я забелязаха. Двамата мъже бяха потънали в друг свят, зловещ и покварен, където човешкият живот бе принизен до номер на етикети на стоки — шест хиляди за Дахау на 10 ноември, двеста за трудов лагер в Пенемунде. Те бяха толкова вглъбени в работата си, че Теодор Вайцман не си направи труда да глътне аспирина, който фрау Гьотц му донесе, макар че болните му очи сълзяха болезнено.