Златото
Пръв заговори за злато Митето. От всички пичове в махалата той знаеше най-много и най-страшни истории. Бе дързък, с остра коса и здраво тяло — истински хашлак, според баба Милèва. Тя категорично забрани на Мишо да дружи с него, но срещна съпротивата на зет си: „Не можем да спираме детето! Да играе, с когото си иска.“
Истинската причина бе, че родителите на Митето бяха „прости селяни и комунисти“, а за баба Милèва това бе равносилно на престъпници. Години по-късно именно бащата на Митето щеше да откара покойната старица до вечния й дом — той бе вече шофьор на обредната катафалка към общината; но тогава Милèва не можеше да не питае омраза към този хитър слуга на народната власт. В края на шейсетте бащата на Митето караше черната волга на градския комитет на партията и макар да бе добряк и често да возеше пичовете от махалата в огромната кола с еленче отпред, той си оставаше ненавистен приспособленец и селяндур.
Другата причина бе, че Фончо, бащата на Митето, бе съселянин и приятел на зет й Васил Обретенов. Двамата заедно бяха дошли от Белоградчишкото село Скомля да учат обущарски занаят в Олм. Така и не успяха да станат майстори, тъй като руските войски акостираха на олмското пристанище. Сложен бе краят на частното предприемачество, а Фончо, макар и пишлигар, бе сред първите посрещачи на братушките. После се писа ремсист, но не му признаха кой знае какъв актив. Стигна му колкото да стане шофьор в градския комитет, а това никак не бе малко. Съселянинът му Васил продължи обущарството като труженик в социалистическото ТПК „Родина“. Тук наред с обущарския цех имаше и шивашки, в който работеха само жени. За Васил Обретенов не остана нищо друго освен да се възползва от тях. В кооперацията работеше и съпругата на Фончо, ала нея Васил не докосна нито веднъж.
Митето бе четри години по-голям от Михаил, но и той нямаше представа от социално-класовите различия на времето. За него улицата бе вторият му дом. Гордееше се, че баща му кара най-хубавата кола в града, без да се фука. Смяташе този факт за нещо естествено, по-скоро не го осъзнаваше и бе свикнал с него, така както бе свикнал с острата си коса и дарбата си да е пръв във всички игри.
Михаил го заобича, привърза се към него и все по-често, напук на баба си Милèва, търсеше компанията му. Митето го научи да прави фунийки, той го откъсна от двора, а донякъде и от кака Мими. Митето пръв заговори за златото.
— Цяла делва с жълтици! Аха! Била е на някакъв българин, който бил на служба при турския султан. Делвата е заровена под прага на главния вход, но никой не трябва да пипа златото, защото то е прокълнато. Който го намери, ще вампиряса веднага. Аха! — разказваше Митето и ръчкаше с пръчка в огъня.
Бе юлска вечер и пичовете пак се бяха събрали в Празното място. Михаил още не знаеше, че това бе една от поредните страшни истории на Митето. Другите уж им бяха свикнали, но искрено вярваха, че в стария конак има злато. И тях ги беше страх от проклятието, макар да си даваха вид, че не ги е. Всеки на свой ред разказваше страшна история, но никой не можеше да надмине Митето. И баща му Фончо бе сладкодумен, но прост. За разлика от него у Митето имаше дух, въображение и талант да води. Михаил разбра, че всички на улицата го уважават и естествено първо на него даде колелото си. С това спечели покровителството на Митето, а оттам — и уважението на останалите пичове.
— А защо мислиш, че златото е в къщата? — попита Самуел и плахо посочи порутената сграда на стария конак.
— Ами, гледай, нали човекът бил на служба при султана. Като се пенсионирал, изпратили го с почести, много пари и отряд арнаути.
— Какво е това арнаути? — прекъсна го Кирчо Пенев.
— Едни такива страшни войници с бради и ятагани. Не четеш ли книги?
— Само задължителната литература — пошегува се брат му Стефчо Пенев. — И какво станало после?
— Значи, тръгнал той да се прибира към родното си място Олм, но някъде в Стара планина го нападнали хайдути. Те били много и избили всички, даже и арнаутите. Хайдутите не знаели, че водачът бил българин. Преди да умре, той промълвил: „Проклети да сте, за дето проливате братска кръв!“ Било вечер, както сега, скоро щяло да стане тъмно като в рог, затова те започнали да събират каквото има по кервана. Ала като видели колко много злато има в една от каруците, те разбрали, че са убили царски човек и още повече се изплашили. Воеводата наредил да съберат златото и бързо-бързо се скрили в гората. Там запалили огън като нас и започнали да умуват как да постъпят. Станало вече полунощ, а те все още не могли да решат дали да си поделят златото или да го заровят на тайно място. Изведнъж от гората се появил убитият българин с отрязаната си глава, която държал високо за косата в дясната си ръка. В лявата държал кръст, който светел като факла. „Как-во на-пра-вих-те?“, промълвила отрязаната глава.