Държах тоягата на Прогонващия духове, така че нямаше нужда от представяния, а и във всеки случай докторът бе яздил толкова бързо, че беше останал без дъх. Така че просто му кимнах и той остави запотения си кон да пасе високата трева пред малката църква, и ме последва покрай нея до страничната врата. Задържах я отворена от уважение към него, за да влезе пръв.
Татко ме беше научил да се държа с уважение към всички, защото така и те ще отвръщат с уважение. Не познавах този лекар, но Прогонващия духове бе настоял за него, затова знаех, че е добър в работата си. Казваше се Шърдли и носеше черна кожена торба. Изглеждаше почти толкова тежка, колкото тази на Прогонващия духове, която бях донесъл със себе си и бях оставил в обора. Сложи я долу на около шест стъпки от пациента си и без да обръща внимание на икономката, която още се разтърсваше от сухи ридания, започна прегледа.
Стоях точно зад него и малко встрани, за да виждам възможно най-добре. Той внимателно дръпна нагоре черното расо на свещеника, за да открие краката му.
Десният му крак беше слаб, бял и почти без косми, но левият, онзи, който богъртът бе уловил, беше зачервен и отекъл, издут от пурпурни вени, които ставаха все по-тъмни, колкото повече се доближаваха до широката пролука в пода.
Докторът поклати глава и издиша много бавно. После заговори на икономката с толкова нисък глас, че едва долавях думите.
- Кракът ще трябва да се отреже - рече той. - Това е единствената надежда за него.
При тези думи сълзите започнаха да се стичат отново по бузите й и докторът ме погледна и посочи към вратата. Щом излязохме навън, той се облегна на стената и въздъхна.
- След колко време ще сте готови? - попита.
- По-малко от час, докторе - отвърнах, - но зависи от каменоделеца. Той лично ще донесе камъка.
- Ако се забавите още много, ще го изгубим. Истината е, че всъщност и бездруго не мисля, че има особени шансове. Дори още не мога да му дам нещо за болката, защото тялото му няма да понесе две дози, а ще трябва да му дам нещо точно преди да ампутирам. Дори при това положение, шокът може да го убие веднага. Фактът, че се налага да го местим веднага след това, влошава нещата още повече.
Свих рамене. Дори не ми се щеше да мисля за това.
- Нали знаете точно какво трябва да се направи? - попита докторът, като изучаваше внимателно лицето ми.
-Господин Грегъри обясни всичко - казах, опитвайки се да звуча уверено. Всъщност, ако го бе обяснил веднъж, Прогонващия духове все едно го бе обяснил дузина пъти. После ме беше накарал да му го рецитирам, докато остана доволен.
- Преди петнайсетина години си имахме работа с подобен случай -каза докторът. - Направихме каквото можахме, но въпреки това човекът умря, а беше млад фермер, як като касапско куче и в разцвета на живота си. Нека просто да стискаме палци. Понякога старите хора са много по-жилави, отколкото си мислиш.
После настъпи продължително мълчание, което наруших, като поисках да се уверя в нещо, за което се тревожех.
- Значи знаете, че ще ми трябва малко от кръвта му.
- Недей на краставичар краставици да продаваш - изръмжа докторът, после ми отправи уморена усмивка и посочи надолу по уличката, която водеше към Хоршоу. - Каменоделецът е на път, така че по-добре да тръгваш и да си свършиш работата. Другото остави на мен.
Заслушах се и долових далечния шум от приближаваща двуколка, така че се отправих обратно през надгробните камъни, за да видя как напредват майсторите.
Ямата беше готова и те вече бяха сглобили дървената платформа под дървото. Помощникът на майстора се бе покатерил на дървото и закрепваше скрипеца и въжетата върху един як клон. Беше приспособление с големината на човешка глава, изработено от желязо, с висящи от него вериги и голяма кука. Щеше да ни трябва, за да поддържаме тежестта на камъка и да го поставим много точно.
- Каменоделецът е тук - рекох.
Двамата мъже незабавно оставиха работата си и ме последваха обратно до църквата.
Сега в уличката чакаше друг кон, камъкът лежеше отзад в двуколката. Дотук нямаше проблеми, но каменоделецът не изглеждаше особено щастлив и избягваше да ме погледне в очите. Въпреки това, без да губим време, заобиколихме по дългия път и вкарахме двуколката през портата, от която се излизаше на полето.
Щом се приближихме до дървото, каменоделецът пъхна куката в халката в центъра на камъка и двуколката го повдигна. Трябваше да почакаме и да видим дали ще пасне точно, или не. Каменоделецът със сигурност беше наместил халката правилно, защото камъкът висеше хоризонтално от веригата, в съвършено равновесие.