Свалиха го на около две крачки от ръба на ямата. Тогава каменоделецът ми съобщи лошата новина.
Най-малката му дъщеря била много болна, измъчвана от треска - същата, която бе върлувала в Графството, приковавайки на легло Прогонващия духове. Жена му била до леглото й и той трябвало да се връща веднага.
- Съжалявам - рече той, поглеждайки ме в очите за пръв път. - Но камъкът си го бива и няма да имате проблеми. Това мога да ви го обещая.
Вярвах му. Беше положил всички усилия и бе обработил камъка много бързо, когато всъщност би предпочел да бъде с дъщеря си. Така че му платих и го изпратих да си върви с благодарностите на Прогонващия духове и с моите благодарности, и най-добри пожелания за оздравяването на дъщеря му.
После се върнах към настоящата работа. Освен че дялат камък, каменоделците умеят да го поставят и бих предпочел той да беше останал, в случай че нещо се обърка. И все пак майсторът на ями и помощникът му си разбираха от работата. Всичко, което трябваше да направя, бе да запазя спокойствие и да внимавам да не допускам никакви глупави грешки.
Първо, трябваше да работя бързо и да покрия стените на ямата със слой от лепилото, а накрая да покрия с него и долната част на камъка, точно преди да бъде спуснат на място.
Слязох в ямата и като си служех с четка и работех на светлината на фенер, който помощникът на копача държеше, се залових за работа. Беше деликатен процес. Не можех да си позволя да пропусна и най-миниатюр-ното местенце, защото това би било достатъчно да позволи на богърта да избяга. А тъй като ямата беше дълбока само шест фута вместо изискваните девет, трябваше да бъда още по-внимателен.
Сместа попиваше в почвата, докато работех, което беше добре, за-щото нямаше лесно да се напука и да стане на люспи, когато почвата изсъхне през лятото. Лошото беше, че бе трудно да се прецени точно колко да се нанесе, така че върху пръстта да остане достатъчно дебел външен слой. Прогонващия духове ми беше казал, че това е нещо, което идва с опита. Досега той беше наблизо, за да проверява работата ми и да добавя няколко довършителни „щрихи“. Сега щеше да ми се наложи сам да свърша работата както трябва. От първия път.
Най-сетне излязох от ямата и се погрижих за горния й край. Горните тринайсет инча - дебелината на камъка - бяха по-дълги и по-широки от самата яма, така че имаше издатина, на която да се опре камъкът, без да остави и най-мъничката пролука, през която богъртът да се провре. Тук беше нужно много внимание, защото точно там камъкът запечатваше земята.
Докато привършвах, блесна мълния, а секунди по-късно се разнесе силен тътен на гръмотевица. Бурята бе точно над нас.
Върнах се в обора да взема нещо важно от торбата си - онова, което Прогонващия духове наричаше „блюдо-примамка“. Изработено от метал, то бе направено специално за тази работа и имаше три дупчици, пробити на равно разстояние една от друга, близо до ръба. Измъкнах го, излъсках го с ръкав, после изтичах до църквата да кажа на лекаря, че сме готови.
Когато отворих вратата, миришеше силно на катран и точно вляво от олтара пламтеше малък огън. Над него, върху метален триножник, кък-реше и съскаше гърне. Доктор Шърдли щеше да използва катрана, за да спре кървенето. Намазването на чуканчето с него щеше също да предотврати влошаването на крака след това.
Усмихнах се под мустак, когато видях откъде докторът бе взел дърва. Навън беше мокро, затова той бе прибягнал до единствения сух материал, който можеше да се намери. Беше насякъл една от църковните скамейки. Несъмнено свещеникът нямаше да е твърде доволен, но пък това можеше и да му спаси живота. Във всеки случай сега той беше в несвяст, дишайки тежко, и щеше да остане така няколко часа, докато ефектът от отварата премине.
От пукнатината в пода се разнасяше шумът, който богъртът издаваше, докато се хранеше. Противен звук от гълтане и сърбане, докато създанието продължаваше да смуче кръв от крака. Беше твърде заето, за да си даде сметка, че сме наблизо и се готвим да прекъснем храненето му.
Не казахме нищо. Само кимнах на доктора, а той кимна в отговор. Подадох му дълбокия метален съд, за да събере кръвта, която ми трябваше, а той взе малък метален трион от торбата си и допря студените му, остри зъбци до костта точно под коляното на свещеника.
Икономката, замръзнала в същата поза, но със стиснати очи, си мърмореше под нос. Вероятно се молеше и очевидно нямаше да е от голяма помощ. Така че, потръпвайки леко, коленичих до доктора.