Той поклати глава.
- Няма нужда да виждаш това - рече. - Несъмнено някой ден ще станеш свидетел и на по-лоши неща, но не е нужно да е сега. Върви, момче. Връщай се към работата си. Мога да се справя с това. Само прати другите двама обратно да ми помогнат да го кача на двуколката, когато свърша.
Бях стиснал зъби, готов да се изправя пред това, но не беше нужно да ми повтаря. Изпълнен с облекчение, се върнах при ямата. Още преди да стигна до нея, силен писък проряза въздуха, последван от горестен плач. Но не беше свещеникът. Той беше в безсъзнание. Бе икономката.
Майсторът на ями и помощникът му вече бяха вдигнали отново камъка и бяха заети да бършат калта. После, когато се върнаха в църквата да помогнат на лекаря, аз натопих четката в последните останки от сместа и внимателно покрих с един слой долната част на камъка.
Едва имах време да се възхитя на работата си, когато помощникът на копача се върна тичешком. Зад него, движейки се много по-бавно, идваше майсторът. Носеше съда с кръвта, като внимаваше да не разлее дори и капка. Блюдото за примамка беше много важен инструмент. Прогонващия духове имаше запас от такива в Чипъндън, изработени по собствените му указания.
Извадих от торбата му дълга верига. Към голяма халка в единия край бяха прикрепени три по-къси вериги, всяка - завършваща с малка метална кука. Пъхнах трите куки в трите дупки до ръба на блюдото.
Когато вдигнах веригата, блюдото-примамка увисна под нея в съвършено равновесие, така че не беше нужно особено умение да го спусна в ямата и много внимателно да го поставя долу в центъра й.
Не, умението беше в освобождаването на трите куки. Човек трябваше да внимава много, за да отпусне веригите така, че куките да паднат далече от блюдото, без да го преобърнат и да разлеят кръвта.
Часове наред бях упражнявал това и въпреки че бях много нервен, успях да измъкна куките още при първия си опит.
Сега всичко беше само въпрос на чакане.
Както казах, разкъсвачите са едни от най-опасните богърти, защото се хранят с кръв. Обикновено имат много пъргав и хитър ум, но докато се хранят, мислят бавно и им трябва дълго време да проумеят нещата.
Ампутираният крак все още беше заклещен в пукнатината в пода на църквата и богъртът беше зает да сърба кръв от него, смучейки много бавно, сякаш за да има за по-дълго. Така прави разкъсвачът. Само сърба и смуче, без да мисли за нищо друго, докато бавно осъзнае, че все по-малко и по-малко кръв стига до устата му. Иска още, но кръвта има множество различни вкусове, а богъртът харесва вкуса на това, което смуче. Много го харесва.
Затова иска още от същото и разбере ли веднъж, че останалата част от тялото е била отделена от крака, тръгва да я преследва. Именно затова копачите на ямата трябваше да качат свещеника в двуколката. Досега двуколката щеше да е стигнала края на Хоршоу; като всяко потропване на копитата на коня я отдалечаваше от разгневения богърт, отчаяно жадуващ за още от същата тази кръв.
Един богърт-разкъсвач е като копой. Щеше да има добра представа в коя посока отвеждаха свещеника. Щеше също да осъзнае, че той се отдалечава все повече и повече. После щеше да си даде сметка за нещо друго. Че много наблизо има още от това, което му е нужно.
Именно затова бях сложил блюдото в ямата. Именно затова се наричаше „блюдо за стръв“. То беше стръвта, която да подмами разкъсвача в капана. Когато беше вече там, хранейки се, трябваше да действаме бързо, не можехме да си позволим да допуснем дори една-единствена грешка.
Вдигнах поглед. Помощникът стоеше на платформата, с една ръка върху късата верига, готов да започне да спуска камъка. Майсторът на ями стоеше срещу мен, с ръка върху камъка, готов да го намести, когато се спусне. Никой от тях не изглеждаше ни най-малко изплашен, нито дори нервен, и внезапно се почувствах добре, че работя с такива хора. Хора, които знаеха какво правят. Всички бяхме изиграли ролите си, бяхме направили каквото трябваше да се направи, възможно най-бързо и умело. Това ме караше да се чувствам добре. Да се чувствам част от нещо.
Безмълвно зачакахме богърта.
След няколко минути го чух да идва. Отначало звучеше просто сякаш вятърът свири в дърветата.
Но нямаше вятър. Въздухът бе напълно неподвижен и на тясна ивица звездна светлина между ръба на буреносния облак и хоризонта се виждаше лунният полумесец, добавяйки бледата си светлина към онази, която хвърляха фенерите.
Майсторът на ями и помощникът му не можеха да чуят нищо, разбира се, защото не бяха седми синове на седми синове като мен. Така че трябваше да ги предупредя.
- На път е - рекох. - Ще ви кажа кога.