— Аз и без това не искам да се връщам, докато ти не си дойдеш — заяви тя, а той усети твърдост в гласа й. Дали и Хайди беше усетила тази твърдост като у възрастен в Линда. Навярно беше така — това обясняваше част от отчаянието й по телефона предната вечер.
Каза на Линда, че я обича и затвори телефона. През втората нощ сънят дойде по-лесно, но сънищата бяха лоши. В един от тях, чу как Джинели пищи от багажника на колата и иска да го освободят. Но когато отвори капака, вътре не беше Джинели, а окървавено голо момченце с неостаряващите очи на Тадъз Лемке и по една златна обеца на всяко ухо. Момченцето протегна кървавите си ръце към Били. Захили се, а зъбите му бяха сребърни игли.
— Пурпурфаргаде ансиктет — изстена то с нечовешки глас и Били се събуди разтреперан в студената сива утрин на атлантическото крайбрежие.
Напусна мотела след двайсет минути и отново подкара на юг. Спря в осем без четвърт и си взе огромна опакована закуска, но почти не хапна от нея, щом отвори вестника, купен от автомата пред закусвалнята.
Не попречи на обеда ми обаче, мислеше си той, като се връщаше към наетата си кола. Тъй като напълняването е всъщност истинската цел.
Паят беше на седалката до него — пулсиращ и топъл. Погледна го, после направи маневра, за да излезе от паркинга. Осъзна, че ще си бъде вкъщи след по-малко от час и изпита странно, неприятно чувство. Беше изминал трийсетина километра преди да разбере какво беше то — вълнение.
Глава 27
Цигански пай
Паркира наетата кола в алеята зад собствения си буик, вдигна пътната чанта, която бе единственият му багаж, и тръгна през тревата. Бялата къща с яркозелените си щори, винаги символ на удобство, добри намерения и сигурност за него, сега изглеждаше странно — почти като чужда.
Белият човек от града живееше тук, помисли си, но не съм сигурен, че си е дошъл вкъщи все пак — човекът, който пресича тревата, се чувствува повече като циганин. Много слаб циганин.
Външната врата, оградена от два елегантни електрически факела, се отвори и Хайди застана на прага. Носеше червена пола и бяла блуза без ръкави, които Били не си спомняше от преди. Освен това си беше подстригала косата много ниско и той за миг си помисли изненадан, че това изобщо не е Хайди, а някоя непозната, която малко прилича на нея.
Погледна го с пребледняло лице, тъмни очи и треперещи устни.
— Били?
— Аз съм — отвърна той и спря на място.
Стояха и се гледаха — Хайди с нещо като жалка надежда на лицето, а Били с абсолютно нищо. Все пак лицето му трябва да е изразявало нещо, защото след миг тя избухна:
— За Бога, Били, не ме гледай така! Не мога да го понеса!
Той усети, че по лицето му се появява усмивка — усещаше я като нещо мъртво, плуващо по повърхността на спокойно езеро, но сигурно е изглеждало добре, тъй като Хайди й отговори със своя усмивка — неуверена и разтреперана. По бузите й започнаха да се стичат сълзи.
Но ти винаги си се разплаквала лесно, Хайди, помисли си той.
Тя заслиза по стъпалата. Били пусна пътната си чанта и тръгна към нея, като чувствуваше мъртвата усмивка по лицето си.
— Какво има за ядене? — попита. — Умирам от глад.
Направи му огромно ядене — пържола, салата, печен картоф голям почти колкото торпедо, зелен фасул, крем с боровинки за десерт. Били изяде всичко. Макар че тя не се престраши и не го каза, всяко нейно движение, всеки жест и всеки поглед изразяваха едно и също: Дай ми още една възможност, Били — моля ти се, дай ми още една възможност. В известен смисъл това му се струваше извънредно смешно — така би го възприел старият циганин. Тя бе преминала от отказа да приеме каквато и да е вина към приемане на цялата вина.
И лека-полека, с наближаването на полунощ, той усети и нещо друго в жестовете й — облекчение. Тя чувствуваше, че й е простено. За Били чувството й беше добре дошло, защото това също беше целта — Хайди да мисли, че й е простено.
Тя седеше срещу него, гледаше го как яде, от време на време докосваше отслабналото му лице и пушеше една след друга дългите си цигари, докато той говореше. Каза й как е преследвал циганите по крайбрежието, как е получил снимките от Кърк Пенчли и как накрая ги е настигнал в Бар Харбър.
Драматичното противопоставяне, на което разчитали и от което се боял, не протекло както го бил очаквал, заразказва той на Хайди. Първо старецът му се изсмял. Всички му се изсмели. „Ако те бях прокълнал, вече щеше да се под земята“, казал му старият циганин. „Мислите, че ние сме магьосници — всички вие, белите хора от града, мислите, че сме магьосници. Ако бяхме магьосници, щяхме ли да се движим със стари коли и камионетки, чиито ауспуси са привързани с жица? Ако бяхме магьосници, щяхме ли да спим по ливадите? Това не е магическо представление, бели човече от града — това е само странствуващ цирк. Работим с хапльовците, които не знаят колко са им парите, после си заминаваме. Махай се сега оттука преди да съм накарал някой от младежите да те изхвърли. Те знаят проклятие — нарича се проклятието на металните кокалчета.“