В някои от тези нощи плачел. Тя влизала и го гледала как хлипа, докато Уорнър Андерсън от екрана на големия им телевизор „Сони“ крещял „Хайде на видеокасетата!“ с ентусиазма на човек, канещ всичките си предишни приятелки на пътешествие с него до Аруба. А в други нощи — за щастие по-малко — вилнеел някой Ахаб9 по време на последните дни на пикуотите10, тътрел се и се препъвал из къщата с бутилката уиски в ръка, която всъщност вече не била ръка, и викал, че е рак на кожата, чувала ли го тя, било шибан рак на кожата и той го бил хванал от шибаната ултравиолетова лампа, но щял да съди мръсните шарлатани, които са му докарали това, да ги съди, докато ги заграби, да разкарва копелдаците по съдилищата, докато не им остане нищо освен осрани долни фланелки, по които да стоят. Понякога в тези си настроения чупел предметите покрай себе си.
— Накрая осъзнах, че получава… тези пристъпи… вечер, след като госпожа Марли е идвала да почисти — глухо добави тя. — Качваше се в таванската стая, когато тя идваше, разбираш ли? Ако го беше видяла, би се разнесло веднага по целия град. Тъкмо във вечерите, след като тя е била тук, а той е стоял горе, мисля, че чувството му на отхвърлен човек е било най-силно. Усещал се е като чудовище.
— Така че е отишъл в клиниката „Мейо“ — поясни Били.
— Да — отговори тя и накрая го погледна. Лицето й бе пияно и ужасено. — Какво ще стане с него, Били, Какво може да стане с него?
Били поклати глава. Нямаше никаква представа. Нещо повече, откри, че вече не изпитва желание да мисли по въпроса, както не искаше да мисли и за известната снимка от вестниците на южновиетнамския генерал, който застрелва в главата предполагаем виенконгски агент. И сам не разбираше защо, но изпитваше подобно чувство.
— Нае частен самолет, за да отиде до Минесота, казах ли ти за това? Тъй като не можеше да понася хората да го гледат. Казах ли ти за това, Били?
Били отново поклати глава.
— Какво ще стане с него?
— Не знам — отговори Били, като си мислеше: И просто между другото, какво ще стане с мене, Лида?
— Накрая, преди да се предаде и да отиде, и двете му ръце бяха като рачешки щипки. Очите му бяха две… две малки ярки искрици в онези твърди, люспести дупки. Носът му…
Изправи се и тръгна несигурно към него, като удари с крака си ъгъла на масичката за кафе достатъчно силно, за да я помести
Не го чувствува сега, помисли си Халек, но утре ще има страшно болезнен белег на бедрото си и едва ли ще си спомни къде или как го е получила.
Тя сграбчи ръката му. Очите й бяха като блестящи езера от неописуем ужас. Говореше с мрачна и задъхана поверителност, от която Били усети тръпки по врата си. Дъхът й вонеше на непогълнат джин.
— Сега прилича на алигатор — прошепна тя, като че ли съобщаваше нещо интимно. — Да, ето на какво прилича, Били. На нещо, току-що изпълзяло от блатото, което е облякло човешки дрехи. Сякаш се превръща в алигатор и аз бях доволна, че заминава. Доволна. Мисля, че ако той не беше заминал, аз щях да го направя. Щях да взема една чанта и… и…
Тя се накланяше все повече към него и Били изведнъж се изправи, тъй като повече не можеше да понася. Лида се залюля на пети и Халек едва успя да я задържи за раменете… изглежда и той бе пил прекалено много. Ако не бе успял да я хване, тя можеше да си разбие главата върху същата масичка за кафе от месинг и стъкло („Трифълс“, 587 долара плюс пощенските разноски), на която бе ударила крака си… само че вместо да се събуди с белег, би могла да се събуди мъртва. Като погледна в полубезумните й очи, Били се зачуди дали не би приветствала смъртта.
— Лида, трябва да тръгвам.
— Разбира се — съгласи се тя. — Дойде само да пиеш вода от извора, нали, скъпи Били?
— Съжалявам — промълви той. — Съжалявам за всичко, което е станало. — И без да мисли, добави — Като говориш с Кари, предай му най-добрите ми пожелания.
— Сега е трудно да се говори с него — отговори тя сякаш отдалеч. — Започнало е да става и в устата му, разбираш ли? Венците му надебеляват, езикът му се облепя. Мога да му говоря, но всичко, което той ми казва — всичките му отговори — излизат като грухтене.
Той отстъпваше в коридора, отдръпваше се от нея, искаше да се освободи от тихата й, неумолимо възпитана интонация, трябваше да се откъсне от мрачните й блестящи очи.
10
Пикуоти — членове на войнствено индианско племе, живели в днешен Кънетикът, повечето от които били избити през ХVII в. — Б.пр.