— За какво?
— Ще ти кажа после. Първо искам малко да помисля. Ти ще се оправиш ли сам?
— Да.
— Легни си. Лицето ти е съвсем пребледняло.
— Добре. — Отново се чувствуваше сънен, сънен и напълно изтощен.
— Момичето, което стреля по тебе — попита Джинели. — Хубаво ли е?
— Много хубаво.
— Така ли? — Шантавият блясък се беше върнал в очите на Джинели, по-ярък от всякога. Той тревожеше Били.
— Да.
— Лягай, Били. Дремни малко. Ще ти се обадя после. Може ли да взема твоя ключ?
— Разбира се.
Джинели излезе. Били се настани на леглото и внимателно постави превързаната си ръка отстрани, като съзнаваше отлично. че ако заспи, щеше навярно просто да се претърколи върху нея и отново да се събуди.
Сигурно само ми повдига настроението, помисли си Били. Сигурно в момента говори с Хайди по телефона. А когато се събудя, хората с мрежи за пеперуди ще са седнали на леглото. Те…
Но това беше всичко. Той се унесе и някак си съумя да не се претърколи на болната си ръка.
Този път нямаше лоши сънища.
В стаята нямаше хора с мрежи за пеперуди, когато се събуди. Само Джинели беше седнал на стол до отсрещната стена на стаята. Четеше някаква книга, която се казваше „Свиреп възторг“ и пиеше бира от кутия. Навън бе тъмно.
В кофа с лед, поставена върху телевизора, имаше четири кутии от опаковка с шест бири — Били се облиза.
— Може ли да взема едната? — дрезгаво попита той. Джинели вдигна глава:
— А, ето го Рип ван Уинкъл14, който се е върнал от страната на умрелите! Разбира се. Чакай да ти я отворя.
Донесе я до Били и Били изпи половината на един дъх. Бирата беше приятна и студена. Беше подредил съдържанието на шишенцето емпирин в един от пепелниците (в мотелските стаи нямаше толкова пепелници, колкото огледала, помисли си, но все пак бяха доста). Взе едно от хапчетата и го изпи с още една глътка.
— Как ти е ръката? — попита Джинели.
— По-добре. Донякъде това бе лъжа, тъй като ръката наистина го болеше много. Но донякъде беше и истина. Тъй като Джинели бе дошъл, а това облекчаваше болката повече от емпирина или дори от чаша „Шивас“. Повече боли, когато си сам — това беше истината. Помисли си за Хайди, тъй като именно тя трябваше да бъде с него, не този хулиган, но не беше. Хайди си беше във Феървю и упорито не обръщаше внимание на всичко това, тъй като да му отдели място в съзнанието си, би значело да потърси границите на собствената си вина, което Хайди не искаше да прави. Били почувствува глуха, пулсираща неприязън. Как беше казал Джинели? Определението за глупака е човек, който не вярва на очите си. Опита се да изхвърли неприязънта — все пак тя му беше жена. И бе правила онова, което смяташе, че е правилно и че е най-добро за него… нали? Неприязънта отстъпи, но остана наблизо.
— Какво има в пазарската чанта? — попита Били. Чантата беше оставена на пода.
— Стоки — отговори Джинели. Погледна книгата, която четеше, и я запрати в кошчето за смет. — Тоя лъже както си иска. Не можах да намеря нищо от Луис Ламур.
— Какви стоки?
— За после. Когато отида на посещение при твоите приятели циганите.
— Не прави глупости — остро каза Били. — Да не искаш да се докараш на вид като мене? Или може би като човека, подставка за чадъри?
— Спокойно, спокойно — прекъсна го Джинели.
Гласът му бе весел и успокояващ, но онзи блясък в очите му се въртеше и примигваше. Били изведнъж осъзна, че не е било глупаво моментно хрумване; той наистина бе прокълнал Тадъз Лемке. Това, с което го бе прокълнал, седеше срещу него в евтин мотелски стол от изкуствена кожа и пиеше лека бира. И едновременно с радост и ужас, той осъзна и нещо друго — може би Лемке знаеше как да оттегли своето проклятие, но Били нямаше никаква представа как се оттегля проклятието на белия човек от града. Джинели се забавляваше. Може би повече, отколкото се бе забавлявал от години. Беше като професионален играч на кегли, който, въпреки че се е оттеглил, с радост участвува в благотворителна игра. Можеха да си говорят, но разговорът нищо нямаше да промени. Джинели беше възпитан, макар и не особено образован човек, който го наричаше Уилям вместо Бил или Били. Беше също голямо и много добре обучено ловджийско куче, което вече бе подушило следата.
— Не ми казвай да бъда спокоен — върна се на мисълта си Били. — само ми обясни какво смяташ да правиш.
14
Рип Ван Уинкъл — герой от разказ на У. Ървинг, който се събужда след 20 години в непознат за него свят — Б.пр.