Момичетата се изредиха да се ръкуват с родителите си и да ги целунат. Фицрой кимна по-небрежно с глава, при това с известна неохота, може би понеже церемонията по пожелаването на „Лека нощ“, под каквато и да било форма, му бе непривична, после излезе, свирукайки си.
След час цялата къща, от входното преддверие до тавана, бе погребана в тишината на дълбок сън.
Трета глава
Писмо от херцогиня Заморна
До лейди Хелън Пърси
Мила бабо,
Открай време съм свикнала да ти доверявам тайните си, да ти казвам всичко, да търся от теб съвет по всякакви въпроси. Мисля, че нравът ми не е особено открит — или поне съм ограничена в откритостта си. Кръгът на верните ми приятели обичам да е малък, подбран, недостъпен. Баща ми, херцог Уелингтън, и ти сте сферата на концентрираните ми силни чувства. Една дъщеря на рода Нортангърланд не се привързва към когото и да било. Има толкова хора, които харесвам; мнозина, на които се възхищавам, хиляди, с които съм в добри и приятни взаимоотношения, двама, към които се стремя по силата на естественото уважение (id est братята ми, Едуард и Уилям), но примерът на великия ми баща не ми позволява да разпилявам в разнородни банални „връзки“ почитта и нежността, които дължа на малцина. Толкоз по отношение на привързаността. Що се отнася до любовта, всяка капчица, която притежавам от тази страст, се излива върху един-единствен величайши обект: тя принадлежи всецяло на Заморна и дори да исках, не бих могла да откъсна и частица от полагаемото му се по право. Как ли не бих желала — о, как ли не бих желала — той да съзнава това; да знае колко много, колко дълбоко и колко пламенно го обичам. Тогава може би няма да е тъй тъжен, какъвто го виждам понякога — тъй студен, тъй отчужден, тъй мълчалив.
Бабо, омъжена съм за херцога вече половин година. Тъй странно ми се струва това, дето станах съпруга на Заморна! Години наред бях мечтала за него, виждала го бях през омарата на възхитителната му поезия, разговаряла бях с него мислено, в представите си бях се разхождала с него из всички кътчета, описани в творбите му. Часове наред съм седяла под брястовете в Пърси Хол, потънала в блянове, чиято вечна тема бе този млад принц и поет. Той бе неукротима мечта и свръхестествено видение, дъгоцветен дух, който преследвах ли, преследвах през хълмове, равнини и долини, всякога неуморно, никога благополучно, изцяло погълната в напразното, ала сладостно преследване. Когато най-сетне го видях, когато го чух да говори, дори когато почувствах разтърсващия допир на дланта му, няма език, с който да опиша чувствата, почти вцепенили ме със силата си.
Ни в едно отношение той не бе като съществото, което си бях представяла, и все пак, като влезе в стаята, пред мен се възправи фигура с ръста на Милтъновия Сатана, със сиянието на неговия Итуриел9 и не ми бяха нужни слова, за да я именувам. В сравнение с нея някогашните ми представи се оказаха наистина много бляскави, ала смътни и неопределени в най-висша степен. Въображението ми го бе рисувало единствено в романтични ситуации. Бях го възприемала само като менестрелче, оживяващ елемент във величествен пейзаж, чиито потоци, дървета, небосвод и планини, с плътните им сенки и бурните им вълни, опиват окото с тъй изобилна пищност, та то не запечатва конкретния образ, на който най-първо се е спряло.
Не мога да опиша как ме порази действителността! За мен бе тъй непривично, тъй омайващо да видя пред себе си своя герой, своя царствен поет, изведнъж втъкан в ежедневните сцени на автентичния живот. Това не го принизяваше; напротив, очертаваше образа му в нова светлина, издигаше го на нова, поразителна висота. Всичко, което правеше, всяка дума, която отронваше, макар и най-банална, притежаваше в моите очи обайващ чар. Помня дори как веднъж го съзерцавах с безкрайна загриженост да преобръща писалището на графиня Нортангърланд, за да търси някакви книжа. Вадеше ръкописите и ги хвърляше на купчини, без капка притеснение отваряше писма, набързо ги прочиташе — на едни се смееше, на други се усмихваше презрително — и подмяташе наляво и надясно всевъзможни печати, восък и червени хартийки за залепване на писма. После, като не откри търсения документ, се отнесе с портфейла й по същия начин: отвори го на килима, подвил коляно, и го претършува най-нехайно, през цялото време ревностно погълнат в заниманието си, с блеснал поглед и леко заруменели страни. В стаята имаше няколко души, включително самата графиня. Тя го гледаше съвсем безучастно и дори не понечи да го спре. Дори когато я помоли за ключа от шкафа й, му го подаде и го остави да прерови и него.
9
В Милтъновия „Изгубения рай“ (1667) Гейбриъл поставя на ангела Итуриел задачата да намери Сатаната в Рая.