Тези писания ме настроиха много тъжно, а и вече минава дванайсет, тъй че те оставям, миличка бабо, и ти пожелавам всичко най-добро.
Твоя любяща внучка
Мери Хенриета Уелзли
P.S. Често казват, че тъкмо послесловът на едно женско писмо разкрива същината на цялата й епистола — онуй, що е най-близко на сърцето й. Вярвам, че настоящото не прави изключение от правилото. Несъмнено си чула за смъртта на маркиз Алмейда. Самата аз узнах за това едва когато вестниците разтръбиха новината на широката общественост. Веднъж не съм чула Заморна да изрича името на малкия принц в мое присъствие. От първия миг на познанството ни, та до ден-днешен винаги е бил деликатно резервиран по отношение на всичко, свързано с предишни връзки, макар да се боя, че подобни мисли тревожат ума му. Е, завареният ми син е погребан преди две седмици в полунощ в кралската гробница в Уелзли. Доколкото разбирам, на погребението са присъствали обитателите на Грасмиър и двама непознати, които никой не бил виждал.
Мила бабо, на мига бих броила хиляда лири, за да разбера кой е Ърнест Фиц-Артър. Безспорно Заморна е негов баща, в това съм убедена, защото съм виждала детето, ала на коя се пада честта да му се зове майка? Знам кого ще споменеш, но грешиш, не е М. Л., питах Едуард най-сериозно, а той също тъй сериозно и на мига ми отвърна отрицателно. Това уверение ме амбицира. Подпали всички тлеещи искрици женско любопитство, които се съдържат в моята природа, а те не са нито малко, нито слаби. Реших да узная, ако мога, и мисля, че поне отчасти успях. След като узнах от Чарлс, че Ърнест и настойникът му все още живеят в Дуро Вила, дойде ми наум, една хубава вечер миналата седмица, да отскоча дотам и да ги посетя. Копнеех да видя дали госпожица Лори е чак тъй красива, а Фиц-Артър — чак дотам копие на баща си, както говорят хората. Беше опасно, рискувах да разсърдя господаря си, ако ме хване, но любопитство — любопитство, което у жената е способно да преодолее всякакви прегради, — а и понеже херцогът бе в Адрианополис, на триста километра, надявах се, че не ме грози голяма заплаха. Е, поръчах карета и отпътувах.
Стигнах земите на имението два часа преди залез, а вечерта бе тъй благо строга, че ми напомни Пърси Хол. Слязох още преди да се покаже вилата, понеже не исках тропотът на колелетата да извести пристигането ми. Свих от главната пътека по една по-пряка, която се виеше сред дърветата, недалеч от терасите, където са засадени градините. Всичко изглеждаше тъй тихо, тъй спокойно и сенчесто, тъй мирно, тук, горе, че не успях да устоя на изкушението да се спусна по тревистия склон и да повървя по дълбоките, тъмни алеи, които се разтваряха като райски кътчета далеч навътре. Скитах се така, потънала в мисли, докато не щеш ли, зад един завой слухът ми ненадейно долови плисъкът на фонтан, който ми се стори примесен с тихия ромон на гласове. Тихо се промъкнах натам. Наоколо растяха дървета, та можех незабелязана да наблюдавам духовете, които витаят в тези мрачни гори. Нарцис на Чантри10, изваян от мрамор, стоеше приведен над басейна на водоскока. Недалеч, от плът и кръв, в изящен контраст с бездиханния камък, седяха дама и две деца. Да, бабо, две! Като видях това, искрено се стъписах.
В нейно лице веднага разпознах Мина Лори. Стройната й снага, черните коси и очи и прозрачната смугла кожа бяха достатъчно показателни белези. Красива тя несъмнено е, и това не ме учудва (много от нашите селяни са красиви), но далеч по-смайващ бе елегантният й вид. Спокойно можеше да мине за дъщеря на граф, нежели на обикновен човек от народа. Потреперих, като я видях, но още повече се разтреперих, като видях подобните на херувимчета дечица — момченце и момиченце, едното на четири, другото може би на две годинки, тъй деликатно красиви, тъй преизпълнени с жизненост, та в сравнение с блестящите им къдрици и сияещите им засмени очи изваяната фигура, със студените си лъскави крайници и незрящите си орбити, изглеждаше мъртвешки застинала. И приликата — да, това бе горчивата, парливата съставка, която отравяше цялата приказна гледка. Ще ми се очите им да бяха сини, а косите им — сламено-руси, тогава щях да ги обикна, ала сега, като виждах чертите на съпруга си, претворени в изящна миниатюра, а себе си — наблюдавана от същите тези очи същият изключителен, тъмен, прозирен, червеникав оттенък на кафявото, същите едноцветни ириси с равен, гладък блясък и големи черни зеници — от тази красота ми призляваше. Момиченцето бе копие на брат си, само дето кожата й бе по-изискано светла, а в приликата със Заморна се долавяше чуждоземен нюанс, което придаваше на чертите й по-женствена форма. Децата лежаха върху парапета на фонтана, пускаха листа и цветя във водата и гледаха как падащите водни струи ги подемат и поглъщат във вихъра си. Мина внимаваше да не се случи нещо. О, представляваха великолепна гледка, допълнена от пъстрите светлини и сенки на гората — бих й се насладила, стига да можех.