Почти не съзнавайки какво върша, излязох изсред дърветата и седнах срещу Мина.
— Изглежда, че имате слабост към деца, госпожице Лори — рекох.
При звука от гласа ми тя спокойно вдигна глава, а на лицето й нямаше и помен от изненада. Огледа ме изпитателно и отговори.
— Към тези на господаря си — да, госпожо.
— Ала и към самия си господар, в това не се съмнявам — продължих, струва ми се, с ехидната усмивка на баща си, понеже сърцето ми биеше тъй силно, та въздух не ми достигаше.
— Да каже, че има слабост към херцог Заморна, може дама, равна нему по род и положение, но аз не бих употребила тези думи.
— А кои бихте употребили, моля?
— Той е мой господар, госпожо, поради това го почитам.
Изсмях се презрително и кръвта ми кипна.
— Вие сте лицемерка, госпожице Лори, далеч не само го почитате.
— Да, боготворя го и му се подчинявам.
— И това ли е всичко?
— Обичам го.
— Нищо повече.
— Готова съм да умра за него.
— Как ли пък не! Аз не съм способна на повече, а съм сигурна, че на земята няма друга, която би сторила за него колкото мен.
— Деликатно, отгледано с нежност, крехко създание — пламнаха в отговор очите й, — напразно се хвалите! Духът ви може да ви отведе далеч, но рано или късно тялото ви ще ви предаде. Милейди херцогиньо — по челото ви и златистите ви къдрици познавам, че сте дъщеря на рода Пърси, — не приляга на глезена дъщеря на аристократи, която от рождение не е помирисвала друго, освен парфюмирания въздух на палати, и кракът й познава само мекото кадифе на килимите, да говори, че може да служи на Заморна. Тя може да му доставя удоволствие, да го забавлява и да цъфти под блясъка на усмивките му, ала налегнат ли го грижи, дойде ли време да се изпълняват тежки задачи, а челото му се навъси и гласът му прокънти сурово и заповедно, предупреждавам ви, тогава друга прислужница ще повика той, чийто крак познава дивото и обикновеното не по-зле от позлатените салони, на която твърдият нар и коравият къшей не са чужди, която е отгледана сурово и не е пазена като оранжерийно цвете от всеки повей на мразовития вятър. Пък и, милейди, делото на Заморна изисква сърце и ум, различни от вашите, красива патрицио. С каква болезнена деликатност ще се дръпнете погнусено от сцени, на които съм присъствала, без окото ми да трепне! Как ще посърнат и ще се приведат листата на екзотичното растение, когато сянката на мъка и смърт легне като нощ върху хубостта му. Благородният не издържа на скръб. Бяга подплашен от настъпването на тленността, а сграбчи ли него или близките му, какви диви и нечестиви стонове изпълват кули и куполи, беседки и салони. Бедността и нуждата да работи калява великолепно душата на човека.
Тя замълча. Отначало бях твърде стъписана, за да й отговоря. Не бях очаквала такъв език от нея, та ме свари неподготвена. Но една дъщеря на рода Нортангърланд не се мае дълго.
— Госпожице Лори, какво право имате да ме причислявате към чупливите, изписани дрънкулки, които описвате? Признавам, че съм с благородна кръв и се гордея с произхода си, защото никога — било то сега или в миналото син или дъщеря на рода Пърси не е бягал от опасността и не е трепвал пред лицето на злощастието. Зная за кого говорите, девойко. Ще бъда откровена. В момента мислите ви са съсредоточени върху покойната ви господарка.
— Права сте — съгласи се тя. После сведе строго големите си тъмни очи към лицето ми и продължи: — Тя бе мила, кротка и невинна като вас, милейди. Искаше също тъй предано като вас да изпълни дълга си към него. И тя говореше за силата на ума и твърдостта си. А как безшумно, как бързо повехна, когато настъпи часът й! В сърцето й нямаше подтик да живее за него, след като той спря да живее за нея, а няма и във вашето. Но слушайте, чувам стъпки. Идва създание от вашия ранг. Говорете с нея, аз съм твърде невежа за подобен разговор.
Чу се шум от наближаващи стъпки; блясъкът озарявал лицето на Мина, помръкна, тя сведе очи и сянка на тиха тъга, предполагам, привична за нея, легна връз челото й. В това време по алеята се зададе една дама. Бе с разкошни одежди и достолепна осанка, а подире и вървяха две други дами, явно компаньонки. Като наближиха, дръпнах се назад, та да наблюдавам сцената незабелязана. Беше млада, може би на деветнайсет години, но доста висока; движенията и позата й излъчваха едва ли не царствено достойнство, ала чертите й бяха по-скоро меки и изящни, отколкото решителни. Приличаше на някой от най-красивите портрети, които съм виждала на Мери Стюарт11 от дните на славата й; същите изумителни извивки на лицето, същите живи очи, бяла шия, подкупващи устни. Имаше лъскава тъмнокестенява коса, която падаше на гъсти къдрици по шията и слепоочията й, но не мируваше върху раменете й. Издължените й пръсти с лакирани нокти блестяха, отрупани с пръстени, а на врата й висеше молитвена броеница от снежнобели перли, завършваща със златен кръст като подарения ми от Джордан, когато бях момиченце. Би следвало да остана очарована от гледката, нали, бабо? Аз обаче гледах мълчаливо.
11
Също като Мери, кралица шотландска (1542–1587), Емили Инес била и шотландка, и католичка; в „Прокобата“ често бива назовавана Мери, кралица шотландска.