Тази нощ със съня се разминахме като непознати. През целия следващ ден останах в състояние, което ти, мила бабо, можеш да си представиш, ала аз не мога да ти опиша. И докато тръпнех под сянката на опасността за господаря ми, за която тъй неясно ми бе намекнато, и под още по-мрачната сянка на неминуемия му гняв, проклинах безразсъдната си ревност, чийто пламък миг след миг се разгаряше все по-яростно в гърдите ми, и очаквах, молех се за завръщането му, макар в същото време да треперех от ужас какви ли нови злочестини ще ми навлече то — така нощта незабелязано отмина. Следващият ден, а след него и по-следващият, и по-следващият се изнизаха, или по-право, едвам изпъплиха, натежали като олово. Не ми писа нито ред, нито дума, макар тукашните му секретари редовно да получаваха от Адрианополис телеграми с неговия печат и подписани лично. Следователно нямаше как да бъде в Дуро Вила. Поне това заключение ми носеше известна утеха.
Най-сетне, на петия ден вечерта, си пристигна. Бях в гостната, сред многолюдна компания, когато влезе, придружаван от брат ми. Едуард изглеждаше енергичен и лъчезарен, очевидно в отлично настроение, ала Заморна, уви, ми се видя изнурен, изтомен и изпит. Значи проклятието го е застигнало и аз съм причината.
Толкова много хора се скупчиха около него, че мина много време докато и аз, разкъсвана от угризения, накрая се добера до него и го заговоря. Докато стоях встрани, забелязах как Марая, снаха ми, безстрашно пристъпи да поздрави своя съпруг, а Едуард й се усмихна тъй мило и грабна ръката и тъй топло, че едва не избухнах в сълзи при мисълта за контраста, който ще представлява моето посрещане.
— Заморна — чух да казва господин Монтморенси, — какво ти има, за Бога? Претрудил си се, човече! Честно слово, тая няма да я бъде! Ако така се съсипваш, май скоро ще те пратим на гробаря.
— Я стига, Монт — жизнерадостно отвърна съпругът ми, — да не би на теб да ти има нещо? Сигурно ми завиждаш. Май ти се нуждаеш от любезните услуги на гробаря. Що се отнася до мен, камбаната на „Свети Михаил“ огласява сега собствената си гнилота, в сравнение с моето крепко телесно и душевно състояние.
— Напразни хвалби! — всмръкна огромна доза емфие Монтморенси. А ти, господин Едуард, как го намираш?
— Намирам, че лъже! — отвърна брат ми с присъщата си категоричност. — Уверявам ви, че през последните ден-два същият този херцог Заморна бе принуден да изслуша мнението ми, задето няма апетит, плътта му се топи както би казал някой рядко предвзет папагал, — настроението му е отчайващо мрачно и подобни абсурдни глупости. Ако не се промени, ще изтръгна скиптъра от ръката му и ще му тикна хурка.
— О! — възкликна в отговор херцогът със същия шеговит тон и свали шапка, откривайки очите и къдриците си, както всякога красиви, като първите сияеха дори с непривичен блясък. — О, кой ще надене поводи на устата ти и юзда на езика ти? Ти, братко, не знаеш ли, че от теб е помръкнала не една румена страна? Честно слово, дами, гордея се със загрижеността ви, ала колкото и да е ласкава, моля ви да си я спестите. Заморна не е тръгнал да мре, ако ще и всички кукумявки на земята да вещаят гибелта му и да грачат епитафии. Ще живея, за Бога, напук на тях, напук на него!
Подчерта тези думи дебело, с предизвикателен поглед, отправен не към конкретен човек, а по-скоро към нещо, което виждаше вътрешният му взор, нежели телесният орган.
Какво ли искаше да каже? Моментното вълнение стихна и той остана спокоен и жизнерадостен както преди.
Сега бе мой ред да се доближа. Исках да проговоря, да изразя някак тъгата си по повод променения му вид, ала думите замряха на устните ми. Успях само да положа дланта си в ръцете му.
— Е, Мери — каза той, — ти намираш ли ме ходещ скелет, едва ли не живо олицетворение на тленността; някакво създание, забавило се на земята, когато отдавна трябва да е заспало в недрата й? — Тези думи ми подсказаха за наличието на някакво нездраво настроение, някаква трескава чувствителност, която преувеличаваше всяка подхвърлена му идея.
— Радвам се да те видя, Артър! — бе всичко, което успях да продумам.
— Какво?! Радваш се да ме видиш умирающ?
Остатъкът от празненството премина тягостно. Макар и самият той в прилив на едва ги не необуздана радост, херцогът не успя да предаде това настроение на гостите си. Те виждаха, че всичко е неискрено и престорено, а една такава жизнерадост потиска наблюдателя много повече и от най-непоколебимата меланхолия. Най-сетне взеха да се разотиват. Група след група напускаше салоните, карета след карета отпътуваше от входа и скоро пълноводният прилив от „пръстени, пера и перли“12, изпълвал всички гостни, се оттегли, докато останаха само няколко оскъдни ручея. Скоро и те пресъхнаха, а когато удари четири, изпратих с нисък реверанс и последния си гост, вратата се захлопна и останахме сами. Ние, тоест аз и господарят ми. С разтуптяно сърце се извърнах към него. Настъпи часът на моето изпитание, сега щях да узная дали тежкият му гняв ще се стовари върху ми, както и дали в усамотение ще понася болестта си тъй смело, както пред гости. Последният въпрос скоро, уви, получи отговор.
12
„Пръстени, пера и перли навсякъде блестят“ стихове от „Лала Рук, ориенталски романс“ (1817) от английския поет Томас Мур (1779–1852).