Хвърли се в един фотьойл, отметнал глава, сякаш обзет от предсмъртна немощ, очите му затворени, дланите — притиснати към челото. Хладният повей на утрото поклащаше завесите на салоните, а студената му светлина нахлуваше през източните прозорци и се примесваше в тъжен унисон с бледите, угасващи отблясъци на недогорелите свещи по стените и в полилея. На тази светлина разглеждах съпруга си. Тя добавяше несвойствена меланхолия към гледка, сама по себе си твърде страшна. Застанах до него. Той нито ме погледна, нито заговори. Сърцето ми се късаше, като гледах очите му тъй хлътнали, челото му тъй свъсено, страните и устните му тъй восъчнобледи, накратко — цялата му величавост превита в прахта на тленността. Несъзнателно се наведох над него, дъхът ми разроши косите му; той отвори очи.
— О, Мери — лека усмивка озари изпитите му черти — виждаш, че съм в окаяно състояние. Безполезно е повече да отричам. Борих се с тази напаст, докато можах, но сега плътта отстъпва, макар духът да устоява. Седни, любов моя, няма да разбереш налудните ми приказки. Страхувам се, че ако изпадна в делириум, ще бълнувам ужасно.
Седнах, благодарна, че мога да подвия крак, наместо да се строполя на пода. Чувствах се ужасно слаба, крайниците ми трепереха като листите на трепетлика. Сега съзнавах, че е далеч по-трудно да понеса благостта му, отколко да изтърпя и най-суровия му гняв. Обречена бях на разкаяние, чиято горчивина е неописуема. Той ме привлече към себе си, отпусна чело на рамото ми и каза:
— Мери, не си чула в града да се е случило нищо странно, нали?
Отвърнах както можах, утвърждавайки противното.
— Странно — продължи той. — Ако тайната е разкрита, щеше да се разпространи като горски пожар. Но може би не е, а омразният дявол подло се възползва от някоя фалшива тревога.
След кратко мълчание се изправи, прекоси стаята с дълги, бързи крачки и възкликна:
— Кой се с месил в личните ми дела? Кой си е пъхал носа в онуй, дето избрах да запечатам в тежка тайна? Чия ръка е счупила ключалката? Чие око е съзерцавало съкровището? В името на всичко свято, в името на всичко пъклено (а в тази работа има повече пъкленост, отколкото святост), ако е мъж, ще отнема живота му за отплата, ако е жена, да бъде навеки белязана с омразата на Заморна.
— Велики гении!13 Да умра сега, да потъна, още в първия изблик на живота, в студен, тъмен гроб, да оставя славата си несбрана, надеждите си — разстлани като златна жътва, да напусна полето, узряло за сърпа, когато тъкмо съм повел жетварите14, да оставя кралството си безутешно, името си — нарицателно за някой, който обещава като Господ, ала изпълнява като окаян син на земята, да видя великото проклятие да се стоварва върху ми заради нахалното любопитство на някой злодей — това би вдъхнало искрица безумен живот и в дробовете на мъртвец, и би подпалило аления лед, сковаващ вените му тъй, както кипи моята кръв сега! Кълна се, че това жалко престъпление е дело на жена, тласкана от зловредно любопитство. Ето как винаги прекатурват великите градежи на мъжкия замисъл! Сигурно е имало замесена и ревност. Ха! — И погледна към мен.
В този миг ме изпълваше едно-единствено чувство и пламенно желание: земята да се разтвори и да ме погълне в най-скришните си пазви. Свивах се под погледа му, който дори не виждах, само чувствах върху си като жив огън. И хиляда години щастие няма да изличат от паметта ми този миг на непоносимо страдание. Не можех да говоря — езикът и душата ми бяха попарени. Пред очите ми се стелеше мъгла, в ушите ми ечеше скръбен стон, през който до слуха ми долиташе камбанен звън. Скоро след това усетих, че в стаята влезе някой. Последва гробно мълчание. Сетне слабите вопли на клето, страдающо човешко създание. Полека-лека се посъвзех, колкото да различа Финик, свит в нозете на господаря си, да клати рошавата си глава, и докато протегнатите му ръце отвръщаха на знаците на Заморна, устните му мълвяха звуците, привлекли вниманието ми. Разговорът им не продължи дълго. Като свърши, херцогът застана до мен. Обладана от ужас и не знаейки що върша, напълно лишена от разум, хукнах да бягам към вратата.