— Е, Темпъл — изправи се, като чу шума от приближаващи стъпки — виждам, че в крайна сметка си успяла. Жените сами най-добре знаят как да се оправят помежду си! Но Бога ми, какво става? Сълзи, ридания, Мери? Вдигни глава, любима.
Ала Мери не искаше да вдигне глава. Дръпна се от него, като приближи и понечи да я поеме от грижовните ръце на госпожа Темпъл, извърна лице и дори лекичко го отблъсна с ръка. Той замълча. След минута милото му изражение бе сковано от ужасяващото спокойствие.
— Анабел — обърна се към икономката, — обясни ми! Господарката ти сякаш капризничи.
— О, веднага ще й мине, милорд — отвърна госпожа Темпъл. — Милейди — продължи едва чуто, — моля ви, помислете какво правите. Умолявам ви, не си играйте със собственото си щастие.
— Не си играя със собственото си щастие — изхлипа херцогинята. — Само да ме докосне, и онези омразни негови сателити веднага ще се нахвърлят върху нас, той ще излезе и аз ще трябва да остана да слушам и понасям всякаквите нахалства, с които счетат за нужно да ме удостоят.
— Лудост — промърмори госпожа Темпъл. — За пръв път ви виждам такава, милейди.
— Анабел, не си хаби силите повече да възразяваш — намеси се херцогът. — Заведи господарката си обратно в стаята й.
И отново зае мястото си, отново отпусна чело върху дланта си и само след миг доби вид, сякаш е изцяло погълнат в заниманието, върху което се бе съсредоточил, преди те да влязат. Като че разкаяние жегна херцогинята. Погледна го и едва сега забеляза колко блед, отслабнал и безжизнен го е оставила болестта. В чувствата й мигом настъпи прелом; сълзите рукнаха още по-буйно; шията и гърдите й се издуваха със задушаващи ридания, които едно след друго си проправяха път навън. Своенравността на разглезеното дете на аристокрацията взе друга посока. Отблъсна госпожа Темпъл, която понечи да я изведе от стаята, отиде до съпруга си и застана до него, цялата разтърсвана от плач. Той не остана дълго равнодушен към мъката й, скоро стана, отведе я до едно канапе, и като се настани до нея, изтри сълзите й със собствената си кърпа.
— Анабел, можеш да си вървиш — каза на икономката. — Мисля, че ще скоро ще се оправим.
Тази прекрасна жена се усмихна, но както казва старият Бъниан, „очите й влажнееха“19; на излизане, със свободата, с която се ползват любими прислужници, отбеляза:
— И сега милорд, да не вземете да добиете онзи невъзмутим вид. Да не станете като бюста си.
— Няма, Анабел — обеща той, сетне с най-благата си усмивка и най-омайния си тон се извърна към своята дама и продължи: — Е, Мария piangendo20, кога ще спре този порой и ще изгрее слънцето?
Тя не отвърна, но сияйните сфери под сключените й вежди вече просветваха по-радостно иззад диамантения си дъжд.
— А, виждам, че вече се прояснява, светъл лъч прониза хоризонта. Хайде, любима моя, защо се забави тъй дълго да изпълниш молбата, която се съдържаше в писъмцето ми?
— Скъпи, скъпи Артър, нима забрави, че се срещнахме в пурпурния салон преди няма и половин час? Ти почти не ме докосна, говореше и изглеждаше тъй странно, съвсем различно от сега… не беше тъй блед и изпит.
— Сигурно съм бил по-красив — с малко подигравателна усмивка допълни той.
— Не, Артър, такъв те обичам много повече. Но не мога да кажа къде е разликата; очите ми ще да са били необяснимо заблудени; изглеждаше здрав, свеж и жизнен. В живота си не съм те виждала такъв, а тези ръце, о, господарю мой, как са изтънели пръстите ти. Дори пръстените ти не могат да се задържат, а аз съвсем ясно си спомням как веднъж-дваж прокара длан през челото си, върху нея попадна лъч светлина и скъпоценностите по ръката ти заискриха ослепително.
Херцогът доби тревожен вид.
— Небивалици, дете, бълнуваш.
19
От „Пътешественикът от този свят до онзи“, Първа част (1678), от Джон Бъниан (1628–1688).