— Не и аз — гласеше отговорът. — Ти ще бъдеш, решил съм, ти ще бъдеш графиня Рейвънсуд и ще живеем заедно в замъка Оронсей, понеже след двайсет години той ще бъде мой, и съм сигурен. Мина, че ще ти хареса. Отвсякъде е заобиколен с езеро и огромни хълмове, далеч по-високи от тукашните, някои са черни през зимата и червени през лятото, други пък са покрити с гори, пълни с тъмни, кичести дървета, които се казват „ели“. Стаите в Оронсей не са като в Дуро Вила. Нямат мрамор по стените и по пода, а прозорците им не са тъй светли и големи. Като влезеш за пръв път, сякаш те срещат свъсено, а в коридора висят портрети на мъже с доспехи и жени с балени, които в мрачни дни и по здрач изглеждат ужасно строги, но ти не бива да се страхуваш. Те са само нарисувани. А в западното крило има стаи с по-красиви и по-млади лица в златни рамки, до една с кадифени драперии, които гледат към кея край замъка. И ти, Мина, ще стоиш с мен край прозорците, врязани в стени, дебели и солидни като скала, и в бурни дни ще гледаме как облаците се къдрят край Бен Карнак, а мъглите и дъждът се спускат по челото му, и ще слушаме глухия ропот между далечните скали на Арденирис. Чуе ли се той, това е знак, че иде силна вихрушка и скоро ще я видиш да се задава с рев и да огъва дърветата в Глен Ейвън; под нас водите кипят в пръски от пяна, и сякаш всичките вълни на Лок Сунарт се втурват наведнъж да блъскат основите на крепостта. О, как обичам тези моменти, а сигурен съм, че и ти ще ги обикнеш! Хайде, стани лейди Рейвънсуд! Моля те, Мина, не знаеш колко много ще те обичам.
— Започваш в добър миг, момчето ми — изрече глас недалеч зад мен и в същия миг някой положи длан върху рамото ми, прескочи зида и двуметровата торфена стена и се приземи недалеч от Мина. Беше Заморна. Бе дошъл през полето по същата пътека като мен, но понеже вниманието ми бе изцяло ангажирано с Фиц-Артър, не бях го усетил кога се е приближил. Госпожица Лори бързо се изправи; не изглеждаше никак смутена или развълнувана. Ърнест скочи в прегръдките на баща си с радостен вик.
— Как дойде, татко — Ние те чакаме да се появиш. Мислех, че перото ти ще те отличава от другите пътници в долината, а ти все пак успя да се промъкнеш незабелязано.
— Да се промъкна незабелязано, драги! И нищо чудно, ти бе погълнат да правиш предложение на тази черноока дама! Кажи ми, моля те, прие ли тя ръката, сърцето и графството ти? Не е поруменяла, това е лош знак.
— Не съм й предложил ръката, сърцето и графството си, татко, просто й казах, че след двайсет години ще се оженя за нея.
— Тц, тц, твърде е нескопосано за първо ухажване! Трябваше да й предложиш утре и да хванеш стария Гонсалви да завърже възела колкото по-скоро позволява светата наша Майка Църква. И помни, Едуард, с плахост дами не се печелят22.
— Да, ще запомня. Помня всичко, което ми казваш, и обикновено го повтарям, като ми се удаде случай.
— Бога ми, така е! И тъй, къде е Емили?
— Ето я, татко, драпа да се докопа до теб като дива котка.
— Имах предвид моята Емили, майка ти, драги. Но я ела тук, пакостнице… какви очи има това дете. По-изумителни от твоите, Едуард. Малка антилопо, недей да мяташ такива огнени погледи, за Бога!
Целуна миниатюрното си копие с бащино умиление, после, с детето на ръце, се хвърли в тревата, а докато я държеше на гърдите си, Едуард се търкаляше наоколо му с радостни викове и крясъци и двамата се боричкаха, като младият му баща ту го отблъскваше, ту го стисваше здраво и едва не го задушаваше от смях и гъделичкане. В това време на хълма откъм къщата дотичаха две огромни кучета. Екна глъч и играта започна отново. Кучетата се спуснаха връз господаря си, джафкаха и скимтяха, тръскаха стоманените си нашийници и катинарчета, ближеха ръцете и лицето му на воля, едва не уплашиха малката Емили с нежните си, но неукротими ласки и буквално скриха Фиц-Артър под грамадните си глави с провиснали уши, които захлупиха лицето му. Заморна ги поощряваше и ги потупваше, докато едва не взеха да вият от радост; лаят им, сигурен съм, се разнасяше чак до далечния северен път, примесен с гръмкото „Ха! Ха!“ на херцога, ту сподавяно от езиците им, които се люлееха пред устата му, ту избликващо с цялата си ясна, топла звънливост.
Какво ли ще си рекат жителите на Ангрия, ако видят младия си суверен в светлината, в която го виждах аз! Мнозина от тях, не се съмнявам, в този миг преминаваха по широкия път, отдето долиташе неспирното тракане на колелета, почти като ромона на буйна река, и нескончаемото чат-чат на конските копита — звуци, бележещи близостта на голям град. Накрая от общата шумотевица се извиси глас като сребърна камбана: