— Добре тогава, ето! — усмихна се дамата най-прелестно. — Аз вярвам, че силата й е действителна, а не въображаема, защото, да ти кажа право, почти се страхувам от онова хубавко, странно момиченце, което ми отговаряше тъй надменно и при цялата детска деликатност на външността си доби тъй високомерен, разпален вид. Но я виж, господарю — сепна се, — гостите ти идат по моравата. Това е Едуард, сигурна съм, тъй прилича на сестра си, само дето очите му са сини, а нейните кафяви; виж, дори ръката, която вдига сега към челото си, е наглед също тъй нежна и бяла като нейната. А другият господин ще да е Фидена горд, мрачен, безжалостен принц; да не бях ти жена, щях да падна дотам, че да потръпна от ужас.
— Велики гении! Тихо, — многозначително се изсмя Заморна. — Тази сутрин наистина изглежда изключително добросъвестен и безмерно суров. Хей! Джон, ела насам, и ти, Едуард, отклони праведните си стъпки от правия път в страничната посока на този прозорец.
Вече приближаваха: Едуард — с бързи, нетърпеливи крачки, Джон — по-бавно. Пристъпиха дългия нисък прозорец и се намериха в компанията на Заморна и непознатата дама. Херцогът се възправяше като колос, красив, но несъмнено същински Луцифер от плът и кръв. Нещо необичайно лукаво, тъмно, потайно и безочливо се таеше в погледа му, в извивката на устните му, в цялостния облик на царственото му лице. Фидена го изгледа кротко и спокойно; Едуард — с пламенно нетърпение, което сякаш идеше да покаже, че е готов за схватка при най-малкия повод. Брат ми заговори пръв:
— Е, господа, задължен съм ви, задето изпълнихте желанието ми. Позволете ми да ви представя Емили Инес Уелзли, моя роднина в най-скъпия и съкровен смисъл на тази дума.
— Твоя сестра или съпруга е тя, Артър? — поиска да знае Фидена.
— Разбира се, че съпруга — горчиво се подсмихна Едуард Пърси. — Осигурил си е по една за всеки ден от седмицата, като комплект бръсначи.
— Едуард е прав — поклони се Заморна с присмехулна куртоазия, — тази дама е моя съпруга.
Фидена седна. Оброни чело върху дланта си за миг, но скоро вдигна поглед и изрече едва чуто:
— Е, Ейдриън, това ли е новината, която искаше да ни съобщиш? Твоята променчивост ме изпълва със съжаление, по мое мнение граничи с лудост и определено те тласка към деяния, белязани с безмерна жестокост. Ти вече извърши едно престъпление, млади приятелю. Струва ми се, че чувствата, обзели те, след като онова цвете повехна, едва ли ще да са били тъй достойни за завист, че да търсиш да ги възкресиш.
— Разбирам какво ми казваш, Джон — също тъй спокойно отвърна Заморна. — Намекваш за Мариан. Тя бе ласкаво кокиче, но бъди сигурен — ти, най-достойни сред модерните Солоновци23, — не моята слана попари листата й.
— Не, не — намеси се господин Пърси. — Тя умря от туберкулоза, нали се сещате, сигурно и Мери ще слезе от сцената по подобен начин, макар че — ако представата ми за характера й е вярна, а искам да видя кой би посмял да я оспори — тя по-скоро ще пререже с нож своето или нечие чуждо гърло.
— Откога носи тази дама твоето име? — продължи Фидена. — На коя принадлежи първенството — на принцеса Флорънс, на принцеса Хенриета или на принцеса Инес?
— Емили е главната султанка — уточни Артър. — Носи камата в пояса си вече пет години, макар че изглежда, и е, тъй млада. Но излишно е повече да говоря; ето достоен свидетел, който да потвърди думите ми. — В този миг влезе Фиц-Артър. Запъти се право към баща си.
— Едуард, чий син си ти?
— Твой и на мама. — Посочи дамата.
— Добре. А на колко си години?
— На четири.
— И туй добре. А сега, господа, какво ще кажете на това свидетелство?
23
Атинският държавник и законодател Солон (ок. 638 — ок. 558 пр. Хр.) е един от Седемте гръцки мъдреци.