— Ще кажа, че си негодник — отсече господин Пърси — себичен и безчовечен развратник. Защо не сме знаели досега? Защо сестра ми бе коронована за кралица на Ангрия, след като друга има предшестващи права? Защо, след като си пазил това в тайна пет години, не го запази още сто? Ще ти го река в очите, драги, няма да се откажа от перспективата да бъда вуйчо на бъдещ крал без бой. През пламтяща пещ ще минеш, докато тази дама докаже първенството си. Очаквай го! Предупреждавам те и те предизвиквам!
— Трябва да кажа, — намеси се Фидена — че не помня да съм ставал свидетел на по-безпринципни и по-безчестни разкрития! Ейдриън Уелзли, много ми е мъчно за теб. Избрал си да следваш пътека на най-черно предателство и злодеяние. Дори си постъпил долно. Сега отвсякъде те дебнат собствените ти капани. Не виждам пред тебе нищо освен мрачни сенки, опасности и позор. Злините на оспорвания трон, ужасите на вътрешните междуособици са наследството, което завещаваш на Ангрия. Ти забърка горчива чаша. Сега я изпий до дъно!
— Отлично! — възкликна Заморна през смях. — Браво! Величайшо! Ех, да имаше легион казаци да аплодират съдбата ти. Радаманте! По думите на Йоахим ушите му никога не са пламтели тъй, както от могъщото „ура“ на северните орди, ала мисля, че то едва ли е достойно за тази мъдра, благонамерена, добре претеглена и заслужена присъда. Дали да не те наричам Солон или пък Драко24, а, Джон? Ала си много мрачен, струва ми се. Също и ти, нашият млад Юпитер; порицай мъстта, метни своите мълнии, вържи Прометей за скалата и го прикови с назъбени светкавици, и нека ненаситният орел да кълве непрестанно израстващия му дроб! Ха! Ха! Ха! Ха! Жалко, Емили, те не знаят, че напразно сипят огън и жупел. Радаманте, ти си на трона си в Тартар, ала стенещите грешници ги няма. Никой престъпник не чака тежката ти дума. Фуриите отлетяха, всяка по собствените си страшни задачи; съскането на змиите, писъкът на измъчваните ечи нейде пустинно далеч, а друг никой глас не мълви в тишината на Хадес. Сам си, съдниче. Почини си тогаз от заклеймителската си служба, пък било то и само за миг. А ти, Юпитер, стига си разтърсвал с мълниите си Олимп. Никой не ги чува, никой не ги вижда. Богове и полубогове — ако най-обикновен смъртен като мен може да се осмели да диктува, — нека, преди да се впуснем по-надълбоко във въпроса, който ни занимава сега, най-напред да утолим адския си апетит. Градове и хора често са по-свирепи, когато са гладни, нежели сити. Хеба, поеми своята длъжност! Устата на божествата жадуват етерната си храна… Бога ми, дете, не ме ли разбираш? Добре, да оставим героиката: Хариет, момичето ми, подай кафето.
На заповедта му веднага се подчини млада и богато облечена девойка, която чакаше в салона. Тя грациозно поднесе желаната напитка в порцеланови чашки, орнаментирани със златен филигран. По време на закуската цареше почти несмутима тишина. Облегнат на дивана, Заморна наблюдаваше двамината си гости с много особена и непроницаема многозначителна усмивка. Може би тъй би се усмихвал някой, който замисля грандиозна лудория.
Явно така сметна и господин Пърси, защото внезапно скочи, остави чашката, изправи се пред херцога, изгледа го особено и му рече:
— Добри ми зетко, внимавай, ако ми кроиш някоя магария! Позволявам си да те информирам, че синът на баща ти е ненадминат глупак. Понеже изпитвам вродена непоносимост към шегите и всеки, който се мъчи насила да ми ги пробута, обичайно си плаща солено, пази се! В момента лицето на цялата тази работа е много черно. Ако скоро не умиеш тоя етиопец, аз ще го боядисам червен с нектарната кръв на твоя божественост.
— Изяж си закуската, Едуард — отвърна Заморна. — Хариет, дай насам още нектар и амброзия. Гръмовержецът почва да ломоти веднага, щом припасите му намалеят. Виж, Радамант е по-примерен. Вярвам, че съдийската му злъч поне за момента е поразредена от струйки благотворен шоколад.
Закуската скоро свърши. Брат ми стана.
— Елате. Повелявам съдът да се оттегли на чист въздух. Пърси, Фидена, последвайте ме в парка, да видим дали вещината на Едуард е в състояние да избели козината на този тъй смугъл и черен арапин.
Прекрачи ниския прозоречен перваз. Гостите му го последваха. И докато се отдалечаваха, аз си помислих, че едва ли някога нейде по земната шир под окото на слънцето е стояло тъй велелепно трио от смъртни. Гледах ги, докато се изгубиха сред гъстия пояс високи дървета, с който бяха заградени игрищата. После се извърнах от прозореца. След около час херцогът се върна сам.
— Е, Емили, тръгнаха си — оповести той. — Убедих ги. Довечера ще се срещнем отново в замъка Уотърлу. Тогава с готовност ще признаят кралските ти права. Най-трудно ми беше с Едуард. Ужасът му от шеги е абсолютно смехотворен, но буйността му е опасна, а неверието му — неконтролируемо. Не знам дали щях да успея, ако той не се бе появил тъкмо навреме. Съзряхме го да язди през парка в далечината, и както стояхме на възвишението, помахах му да дойде. Той се изкачи, с ръка на гърдите, като трескаво попипваше веригата с медальона, а лицето му ту пламваше, ту пребледняваше. Тук вече не намериха какво да кажат. Фидена сграбчи ръката ми, а Едуард се усмихна с думите: „Хубаво, че не ми бе погодил номер, инак, макар действителността сама по себе си да е ужасна, шегата би ти коствала живота“.
24
Подобно на Солон (вж. по-горе), Драко от Атина (ок. 659–601 пр. Хр.) е един от Седемте гръцки мъдреци, прочут с жестокостта на законите, които въвеждал.