В глуха доба, тъкмо времето, когато бродят тъмни сили и зли духове, всичко е смълчано, всичко спи освен стихиите и може би отрочетата, оглушителен тропот на главната порта, придружен с яростен камбанен звън, разтърси стария замък из основи. Скоро дочух виковете на стражите, забързаните стъпки на портиерите, резетата бяха вдигнати и окъснелият клетник — допуснат вътре. Пламна кратка препирня. По невъздържаните ругатни и проклятия на сънените слуги личеше, че пътникът не отговаря на очакванията, които е събудил с помпозните си въззиви. Чух стария шотландец на име Джейми Линдзи, управител на замъка и баща на Хари, канцлер на сина ми („Хм!“), да вика със северняшкия си акцент: „Я изритайте дъртия просяк, ама ха, какъв простак. Кой би повярвал, че такива като него, дрипльовци без пукнат грош, ще вземат да ни будят по никое време, нас, дето почти не ги превъзхождаме, разни управители на замъци и началници стража, остави ами, да тревожат милейди и принцовете с нечестивите си брътвежи, изритайте го, казах, и да пукне дано зад стените“.
На тази безпощадна присъда гласът на Денис, когото всички наричат Диниш Лори, наследник на Едуард Лори, се провикна: „Поврага, няма да изхвърлите нещастника, нали? Не че не си го заслужава заради цялата тази тупурдия, и тежко му! Ала кой би избрал нощес този мокър, корав плочник за своя постеля, та чуй ми думата, Джим, лошо ще бъде да се разчуе, че някой е издъхнал на прага на херцога, че не са му дали подслон, и то в нощта на рождението на младите принцове, ами ще взема аз да го прибера и да го нахраня. Хайде, ленивецо“.
— Артър — намеси се маркиз Уелзли, който се въртеше неспокойно през цялото време, докато баща ми имитираше провинциалния диалект с неподправен ирландски26 акцент и ударение — предполагам, нарочно, за да подразни брат си и графиня Нортангърланд, която според мен умираше от презрение и възмущение, ала не смееше да изрази чувствата си гласно. — Артър, защо ни предаваш просташките разговори на слугите? Моля те, продължавай с основната нишка на историята.
— О, — вметна Зенобия — моля милорд да позволи на знатния си роднина да си достави това удоволствие, което тъй рядко му се удава. Нека великият Уелингтън слезе от героичния си пиедестал на крал и завоевател и като същи Сампсон27 да се надсмее пред нас, филистимци, като ни покаже как приказват в Ирландия.
В отговор на този горчив сарказъм херцогът само тихо се засмя. Валдачела улови ръката на Зенобия, погледна я в очите с онази дръзка, палава усмивка, която тъй бе смутила Мери, и отбеляза:
— За Бога, съкровище, приемайте нещата спокойно и благо, а в отговор нека сега да чуем не как приказват, а как ругаят у вас. Мисля, че една-две ругатни ще ви дойдат добре.
Тя се отвърна с безкрайна надменност и се помъчи да изтръгне ръката си, но той я стискаше здраво.
— Никакво мръщене! Никакви важности! Ако харесвате Огъстъс, значи харесвате и мен; няма друга възможност; а и — додаде по-тихо не за пръв път разговарям с вас и не за пръв път държа ръката ви. Много, много често думите ви, предназначени за Заморна, са се изливали в ушите на Валдачела. И мнозина други са в същото положение. Сред вас няма ни един, мъж или жена, който да не е стоял, седял или крачил редом с мен в светлината на слънцето, луната или свещите, без сам да знае това, без никой на света да знае това, освен мен и моя близнак, а понякога и той не е знаел. Красива графиньо, мръщете се, но не може да ме мразите.
— Бога ми, как няма да те мрази! — възкликна Заморна, който тихомълком се бе промъкнал зад гърба му, докато говореше. В същия миг ловко го шамароса. Джулиъс се обърна. Стояха лице в лице. Гледката бе поучителна. Пламтящите лица, извитите вежди, прехапаните устни, свирепият поглед в очите. Тъй изцяло еднакви, тъй неразличимо единосъщи. Зверчета, вълчета от едно котило — наистина така изглеждаха. В продължение на няколко секунди се обстрелваха с убийствено злобни погледи, но изведнъж нещо — може би приликата — явно им се видя изключително комично. Едновременно избухнаха в смях, размениха по една кратка, но енергична ругатня и отривисто се раздалечиха.
27
Вж. Книга Съдии Израилеви 15–16; Самсон, водител на израилтяните, изумявал филистимците със силата си. Изписването подсказва вероятна алюзия към Домини Сампсън, герой на Уолтър Скот от романа „Гай Манъринг“.