— Хм — прекъсна го странникът, — твърдиш всичко това, предполагам, за да оправдаеш поведението си.
— Не за да го оправдая, драги. Не съм се оправдавал пред никоя жена под слънцето! Само че използвах този довод като средство да я утеша, и с гордост мога да кажа, небезуспешно, защото когато първите лъчи на утрото взеха да се прокрадват през прозореца, в чиято ниша тя седя до мен за последен път, озариха лице тъй кротко и смирено, колкото няколко часа по-рано бе неизразимо тъжно и печално. Грешиш, драги, ако си въобразяваш, че съм жертва на угризения. Не се заблуждавай, аз не зная що е угризение!
— Лъжа! Лъжа! — викна непознатият. — Червеят му гризе сърцето ти! И няма скоро да умре, съдейки по приглушения ти глас и пепелявият ти лик! Не се опитвай да ме мамиш. Заморна! Познавам те твърде добре.
— Но не достатъчно — упорстваше херцогът, — инак щеше да си наясно, че промяната в гласа и облика ми се дължи на омразата ми към теб, не на разкаяние пред съпругата или сина ми. Обичах и двамата с любов отвъд силата на всякакви думи. Бяха ми отнети без време и това ми нанесе рана, която и векове да минат, няма да се изличи, ала ненавистта ми към теб, драги, е по-силна и от най-страшната скръб, и макар да има моменти, дори цели часове в живота ми, когато мисълта за мъртвите ще ме напуска, няма да има и миг, в който да не гледам на теб с най-горчиво презрение.
В отговор непознатият само се изсмя тихо и злорадо. Загърна се още по-плътно в плаща, с който бе наметнат, кимна на Заморна и с леки стъпки се отправи оттатък площада.
— Ха! — възкликна херцогът, като го изгуби от поглед. — Защо не остана още миг, проклетникът! Макар да ми е черен пред очите, бих го задържал още минута, за да го разпитам накъде клонят събитията. Изглежда, че мистерията, загатната в онези стихове, които тъй често съм слушал от детство, та до наши дни, и особено откакто палещото слънце на зрялото мъжество огрява пътя ми, най-сетне предстои да се разбуди.
— Имаше още, но не го помня. Е, времето разбулва всички тайни, никоя ръка не може да спре хода му, ала сякаш жертвата принесох единствен аз. Моето цвете и моят плод си отидоха, а неговите — мили Боже! Не, не, туй би значело още чернило връз взаимните злочестини, които натрупахме помежду си, още сълзи от сърце, на което сълзи вече не останаха; а неговото, мисля, ще кърви. Не бих искал смъртта за трети път да хвърли мрачната си сянка, пък дори над тях. Надвисналият мрачен облак няма скоро да се разсее. О! Флорънс! Флорънс! Никога вече небето няма да грее за мен тъй ослепително. На хоризонта се събират тъмни сенки, които няма да се разсеят.
Потънал в горчива меланхолия, той прекоси площада и за четвърт час се възцари пълна тишина, в която отекваха само отмерените му стъпки. Накрая спря.
— Юджин, ела, незабавно напускам Адрианополис. Смея да кажа, че в Дуро Вила остро ще почувстват отсъствието ми, особено ако опечалените закъснеят. Казваш, че той е трябвало да пристигне утре, така ли?
Юджин отговори утвърдително и паж и господар заминаха заедно.
Втора глава
На следващата вечер, или по-право нощ, пристигна вест от баща ми, че ме вика незабавно в Уотърлу Палъс. Като дойде прислужникът да ме повика, бях си легнал, понеже наближаваше единайсет, но веднага станах, и щом се облякох, побързах да изпълня бащината заповед.
Влязох в северната приемна и прислужникът ме осведоми, че херцогът очаква пристигането ми — заварих го седнал с една дама, в която скоро разпознах леля си, графиня Сиймор. И двамата с баща ми бяха облечени в траурни дрехи, а на челата им бе изписан угрижен размисъл. Застанах до огнището да сгрея ръцете си на алените пламъци, понеже нощта бе доста мразовита, и попитах: