Алексей Пехов
Прокрадващ се в сенките
(книга първа от трилогията" Хрониките на Сиала")
Благодаря на Павел Костин и Аномалия.
Без тяхната помощ тази книга никога нямаше да я има.
Глава 1
Нощ
Нощта е най-доброто време за хора като мен. Излизам на улицата, когато обикновените хора вече спят в топлите си легла, а малкото закъснели жители на Авендум бързат към дома си, разсичайки юнския мрак. Нощ. Тишина. Само стъпките на нощните патрули на градската стража отекват по стените на къщите, а след това се разнасят по тъмните и притихнали до сутринта улици.
Стражите обикалят бързо и припряно, едва ли не подтичвайки, а най-тъмните улички преминават на бегом. Момчетата се притесняват да не си навлекат неприятности и аз напълно разбирам нашите смели служители на закона. Не, те не се страхуват от хората — стражите са многобройни и безумецът, събрал достатъчно наглост, за да им се нахвърли, ще го посрещнат тежки алебарди. От друго се страхуват — освен хората, в сенките на каменните сгради има и други същества, които излизат на нощен лов в тези бурни времена. И тогава Сагот да им е на помощ на стражите, ако тези същества са прегладнели.
Нощните сенки са убежище за всички: за мирните граждани, които се крият в тях от опасни хора; за бандитите, които стоят в мрака с ножове под плащовете си и чакат порядъчните граждани; за съществата, които живеят в сенките и ловуват вечер и едните, и другите.
За щастие с демоните, появили се в града в резултат на раздвижването на Неназовимия и неговите многобройни слуги след векове на покой в Безлюдните земи1, аз никога не съм се срещал.
Стъпките на стражите, току-що минали покрай мен, затихнаха в съседната уличка. По заповед на барон Фраго Лантен, началникът на градската стража в Авендум, столицата на нашето славно кралство Валиостр, всички патрули бяха увеличени тройно. Това, което задържаше Неназовимия в Безлюдните земи, отслабваше, и той скоро щеше да се втурне в нашия свят от покритата с вечни снегове ледена пустиня. Войната наближаваше въпреки усилията на Ордена на маговете2 и множеството жреци от храмовете да я отдалечат. Беше въпрос на време: половин или може би година — и това, с което толкова ни плашеха в детството, щеше да започне. Неназовимият ще събере армия, ще дойде от Ледени игли и ужасът ще започне… Войната наближаваше и дори в столицата можеше да се натъкнеш на придобили кураж поддръжници на Неназовимия. И аз не бях сигурен, че Дивите сърца в Самотния великан3 ще успеят да удържат пълчищата огри и великани.
Беше тихо, толкова тихо, че можеше да се чуе как пеперудите пърхат с малките си крилца в нощта. Време беше да тръгвам, стражите отдавна бяха отминали, но днес нещо бях особено предпазлив… Някакво необяснимо чувство ме караше да стоя плътно прилепнал до потъналата в сянка сграда.
Сянката беше моя приятелка, моя любовница, моя партньорка. Аз се криех в сянката, живеех в нея, тя винаги беше готова да ме приеме, да ме спаси от стрелите, от злобно проблясващите в лунната нощ остриета или от кръвожадните жълти очи на демоните. Сянката, както казва добрият стар жрец на Сагот брат Фор, когато има малко повече време при редките ни срещи, е сестра на тъмнината. А от тъмнината е съвсем близо до Неназовимия. Глупости! Неназовимия и тъмнината? Абсолютно различни неща, това е все едно да сравняваш огри с великани. Сянката — това е живот, това е свобода, това е пари, това е власт, това е репутация. Гарет-сянката знае това от собствен опит. Сянката се появява само тогава, когато има поне мъничко светлина, така че да се сравнява с тъмнината е най-малкото глупаво. Но на моя стар учител аз, естествено, не го казвам. Яйцето не дава акъл на кокошката.
На тясната нощна уличка, с каменни къщи още от Тихите времена, не се чуваше никакъв звук, единствено тенекиената табела над магазина на хлебаря проскърцваше от полъхващия над покривите на града лек ветрец. Бавната сиво-жълта нощна мъгла, с която беше известна нашата столица (казват, че била наследство от някакъв недоучил се магьосник от миналото и досега никой архимаг в кралството не е успял да я премахне) се стелеше по направената с груби камъни и очукана от каруците настилка.
Тихо.
Тихо като в гробница на богаташ, след като през нея са минали тълпа градски крадци. Табелата скърцаше, ветрецът полъхваше, облаците се носеха лениво по нощното небе. Но аз продължавах да стоя, скрит в сянката на сградата, и се стараех да не мърдам. Интуицията и житейският ми опит ме караха да се вслушвам в тишината на нощния град. Нито една, дори и най-пустата улица, не може да бъде чак толкова тиха. Особено тази, където живеят само едни продавачи. В нощта трябва да има звуци. Плъхове, шумолящи в кошовете; хъркащ пияница, на когото джебчиите вече са опразнили джобовете, преди да се скрият в обятията на нощта. Хъркане от прозорците на сивите къщи; прокрадващо се в тъмното мръсно куче. Тежкото дишане на начинаещ крадец, застинал в мъглата със стиснат в потната длан нож в очакване на своите жертви. Шум в магазините и работилниците — дори през нощта в някои от тях кипеше трескава дейност. Нищо от това обаче не се случваше на тъмната тясна уличка, обвита в пелената на мъглата. Нищо, освен тишина и мрак.
2
Ордена на маговете — в него влизат всички магове на кралството. Във всеки Орден има девет архимага. Главата на Ордена се нарича магистър
3
Самотния великан — мощна непристъпна крепост, разположена на единствения превал в Планината на отчаянието, охранява пътя от Безлюдните земи към Валиостр и защитаваща северната граница на кралството от съществата от Безлюдните земи